Нож от блянове

— Мисля да се опитам да намеря собствените си покои, стига само да мога да кажа няколко думи — заговори през зъби Биргит. — Искам да се изсуша, преди да съм си изтъркала ботушите. Трябва да поговорим по-късно за това. Боя се, че нищо не може да се направи, но… — Кимна отсечено и се отдалечи, като шибаше въздуха с пръта на лъка.

Елейн едва се сдържа да не я повика да се върне. Искаше й се. Но Биргит имаше толкова нужда да се преоблече в сухи дрехи, колкото и тя. А и настроението й изведнъж стана кисело и инатливо. Нямаше да говори за това, че се е загубила в същите тези коридори, из които бе отраснала, нито сега, нито по-късно. Нищо не можело да се направи? Ако Биргит намекваше, че умът й толкова се е размътил, че не може да се избистри… Челюстите й отново се стиснаха.

Най-сетне, след поредния погрешен завой, намери високата двук-рила врата с резбованите лъвски глави и леко въздъхна от облекчение. Беше започнала да си въобразява, че спомените й за двореца съвсем са се размътили. Гвардейките от двете страни на вратите, великолепни в шапките си с широки периферии, с белите пискюли и поръбените с дантела широки ленти, извезани с Белия лъв през лъскавите нагръдници, и още падаща дантела по маншетите и около шиите им, се стегнаха при появата й. Възнамеряваше да ги накара да носят брони с червен лак, за да отиват на копринените им сетрета и бричове, стига да й останеше време за това. Щом се налагаше да са толкова хубави, че всеки нападател да ги подцени, докато не е станало много късно за него, явно трябваше да ги направи още по-пищни. А и гвардейките като че ли нямаха нищо против. Всъщност очакваха с нетърпение да си сложат лакирани брони.

Чула беше от някои, които не бяха в течение, че се отнася едва ли не с пренебрежение към гвардейките — повечето жени, ако не се смяташе командирът им Дойлин Мелар — но беше напълно уверена, че могат да я защитят. Бяха смели и решителни, иначе изобщо нямаше да са тук. Юрит Азери и останалите бивши охраннички на търговски кервани, рядък занаят за жени, всеки ден им даваха уроци по боравене с меча, а някой Стражник също им даваше втори урок ежедневно. Нед Ярман на Сарейта, както и Джаем на Вандийн, бяха доста щедри в хвалбите си колко бързо се учели. Джаем твърдеше, че било защото не си въобразявали, че знаят как се използва мечът, но това й се струваше глупаво. Как може човек да вярва, че вече знае да борави с нещо, след като са ти нужни уроци по това?

Въпреки стражата Девори заповяда на две от жените в свитата й да проверят и те извадиха мечовете си и влязоха. Елейн остана да чака навън в коридора с Авиенда, потропваше нетърпеливо с крак. Всички отбягваха да я поглеждат. Претърсването не беше пренебрежение спрямо пазещите на вратата жени — предполагаше се, че е възможно някой да се изкатери по стената на двореца; по каменните ваяния със сигурност щяха да се намерят места за хващане — ала Елейн все пак изпита раздразнение от това, че е принудена да чака. Чак след като двете излязоха и докладваха на Давори, че вътре не дебнат убийци и не чакат Айез Седай, за да я завлекат при Елайда в Кулата, на двете с Авиенда бе разрешено да пристъпят вътре, с гвардейките, строени от двете страни на вратата с другите. Не беше сигурна дали физически щяха да й попречат да влезе преди това, но засега поне не изпитваше желание да опитва. Ако собствената й охрана я задържеше, щеше да е съвсем непоносимо, нищо че просто си вършеха работата. По-добре беше изобщо да избегне тази възможност.