Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Докато траеше монологът на Бъг, Харлест Еберикт бавно се беше надигнал и сега се беше вторачил в слугата. Шурк Елале беше съвсем неподвижна, каквито често са мъртъвците. После каза:
— Имам друг въпрос.
— Давай.
— Това знание обичайно ли е сред слугите?
— Не, доколкото знам, Шурк. Просто с времето събирам разни неща оттук-оттам.
— Неща, които не е събрал нито един схолар? Или просто си измисляш, докато говориш?
— Старая се да избягвам пълната измислица.
— И успяваш ли?
— Не винаги.
— Я по-добре си върви, Бъг.
— Да, по-добре ще е. Ще кажа на Ублала да те навести тази нощ.
— Трябва ли? — попита Харлест. — Не съм от воайорския тип…
— Лъжец — възмути се Шурк. — Разбира се, че си.
— Добре, значи лъжа. Полезна лъжа, ще си я запазя.
— Тази позиция е незащитима…
— Доста надуто твърдение, точно от теб, особено като знаем какво се каниш да правиш тази нощ…
Бъг взе фенера и бавно тръгна по обратния път. Спорът зад гърба му продължаваше. Затвори вратата, изтупа прахта от дланите си и се върна при стълбата.
Щом се качи в кантората, намести плочата, взе скиците си и се запъти към най-новия строеж. Последната придобивка на „Конструкции Бъг“ бе някогашно училище, внушително и запазено само за деца на най-богатите граждани на Ледерас. Осигуряваха се жилища, с което се получаваше типичното и много популярно, наподобяващо затвор учебно заведение. Каквито и травмиращи неща да се преподаваха в това училище-затвор, на тях бе сложен край, когато, по време на една особено влажна пролет, стените на мазето се сринаха в яз от тиня и предимно детски кости. Подът на главната зала за събрания потъна по време на ученическо събрание и погреба и деца, и учители в огромна яма, пълна с черна гниеща кал, в която се удавиха една трета, а телата на половината от тях така и не бяха извадени. Вината бе приписана на калпавия строеж и стана голям скандал.
След това събитие отпреди петнайсет години изоставената сграда беше празна, обитавана според слуховете от призраците на разгневени инспектори и объркани надзиратели.
Цената на покупката бе съвсем скромна.
Горните етажи над главната зала за събрания бяха структурно компрометирани и първата задача на Бъг бе да ръководи инсталирането на укрепвания, преди работните групи да могат да разкопаят ямата до пода на мазето. След като подът беше разкрит — а купчините кости отнесени в гробищата, — точно под него се изкопаха шахти, през пластове глина и пясък до дебелия пласт чакъл. Изляха цимент и поставиха кръгове от вертикални железни пръти, след което набиха редуващи се пластове чакъл и цимент до половината дълбочина на шахтите. След това спуснаха колони от варовик, с пробити основи, за да поемат стърчащите железни пръти. Оттам нагоре се продължи с нормалната строителна практика. Колони, контрафорси, фалшиви сводове, все обичайните техники, към които Бъг не прояви особен интерес.
Старото училище се преобразяваше в разкошна резиденция. Която след това щяха да продадат на някой богат търговец или благородник, лишен от вкус. Тъй като такива имаше много, вложението бе гарантирано.
Бъг се задържа малко на обекта, обкръжен от майстори, които тикаха под носа му разгънати свитъци и обясняваха безбройните промени и уточнявания, нуждаещи се от одобрение. Една камбана време изтече, преди най-сетне да успее да прибере скиците си и да се измъкне.
Улицата, превърнала се в главен път към кариерата за чакъл, бе една от главните градски артерии — извиваше се покрай канала. Освен това беше една от най-старите улици в града. Сградите от двете й страни устояваха на свличанията и пропаданията, характерни за други участъци на града. Много от тях бяха на повече от двеста години, в толкова отдавна забравен стил, че изглеждаха някак чужди.
Къщата с люспите беше висока и тясна, притисната между две масивни каменни постройки, едната храмов архив, а другата — монолитното сърце на Гилдията на уличните инспектори. Преди няколко поколения някой особено талантлив каменоделец беше украсил варовиковата фасада и официалния, фланкиран с колони вход с изваяни усърдно и с много обич плъхове. Плъхове в неизброимо множество. Подскачащи плъхове, танцуващи плъхове. Биещи се плъхове, плъхове в миг на отдих, плъхове, пируващи с трупове, плъхове, гъмжащи по отрупани с лакомства маси между мастии и пияни слуги. Люспести опашки оформяха заплетени рамки около сцените и по някакъв странен начин, докато Бъг се качваше по стъпалата, му се стори, че плъховете се движат в крайчеца на полезрението му, мърдат и се хилят.