Пробуждането на демона

Не беше изминал и една трета от пътя до Урсал, когато плановете му неочаквано се промениха, а ледената диря, която уж следваше, изведнъж се нажежи до червено.

Всичко стана съвсем случайно, в някакво селце, прекалено малко, за да си има дори име. И точно през това селце преди време, на път за Дъсбери, беше минал някакъв „луд монах“. Реакцията на селяните при вида на кафявите му одежди, веднага подсказа на брат Правда, че не ще да е първият абеликански монах, отбил се в селото наскоро. Щом го зърнеха, хората се сепваха, после обаче, видели, че този монах не е същият, въздъхваха облекчено.

На въпросите му отговаряха с готовност, дори се надпреварваха да разказват за „лудия монах“, който дошъл при тях с приказки за надигащо се зло и предизвикал масово сбиване в кръчмата. Един мъж дори показа на брат Правда счупената си ръка.

— Не ще да е добре за църквата, тъй ми се чини — отбеляза пострадалият. — Туй дето се разхожда насам-натам и троши ръцете на хората, де.

— Ами да — намеси се и кръчмарят, — чувам, че не един и двама се отрекли от Сейнт Гуендолин след битката.

— А той от Сейнт Гуендолин ли беше? — поинтересува се брат Правда, разпознавайки името на един манастир, усамотена крепост, която се намираше на около два часа път на изток.

Мъжът със счупената ръка сви рамене и се обърна към съдържателя на пивницата, но той също не знаеше.

— Ама дрехите му бяха като твоите — бе единственото, което можа да каже.

Брат Правда изгаряше от желание да попита дали „лудият монах“ не е носел у себе си магически камъни, но добре разбираше, че двамата мъже пред него надали можеха да знаят подобно нещо, освен това не искаше да се разкрива пред никого — задачата му щеше да стане още по-трудна, ако Авелин разбереше, че някой е по петите му.

Затова брат Правда се задоволи само с описанието на непознатия монах и макар че то не се покриваше напълно със спомените му за Авелин, все пак в него имаше предостатъчно храна за размисъл. Ето как изведнъж се сдоби и с описание, и с име („лудия монах“), и с посока — всички селяни бяха категорични, че монахът е поел по западния път, придружаван от красива, около двайсетинагодишна жена.

Още топла, следата водеше брат Правда от град на град, чак до Дъсбери. Откъдето и да минеше, научаваше нови и нови неща — в едно от сбиванията, предизвикани от него, например, „лудият монах“ запратил двамина селяни чак в другия край на стаята, с помощта на някаква синя мълния.

Графитът!

Само месец след като бе тръгнал от малкото селце, уверен, че най-сетне е на прав път и бавно, но сигурно топи преднината на своя враг, брат Правда прекрачи укрепените порти на Палмарис.

Два дни по-късно, с помощта на Драконовия взор вече бе усетил силни магически вибрации, долитащи от североизточната част на града, там, където бяха разположени къщите на палмарските големци. Убеден, че жертвата му е близо, чувствайки се като ловуващ лъв, канещ се да скочи върху престаряла, изтощена зебра, той се втурна натам, като разбутваше тълпите по улиците и събаряше всеки, който не успееше да се отдръпне достатъчно бързо от пътя му. Забави крачка, едва когато стигна до къщата, иззад чиито порти долиташе магията. А сградата наистина беше внушителна, построена само от най-скъпи материали — гладък, снежнобял мрамор от юг, тъмни греди от Гористите земи и най-различни градински украшения, които можеха да идват единствено от галериите на най-изкусните урсалски скулптори. Първата мисъл на брат Правда бе, че Авелин е сключил някаква сделка с този очевидно заможен търговец, може би да му покаже някой и друг номер с камъните срещу добро заплащане, нещо като придворен шут. Помъчи се да убеди сам себе си, че наистина е станало така, макар и да разбираше, че подобно предположение е повече от нелепо. Нима действително вярваше, че Авелин, за когото нямаше нищо по-свято от камъните, е способен да ги принизи дотам, че да ги превърне в забавление за някакъв преситен търгаш? Само в най-краен случай, отговори си сам брат Правда, и тъй като Авелин надали бе стоял в Палмарис повече от две седмици, нямаше откъде да знае за тази къща.