Пътят на кралете (том I)
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Stormlight Archive #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-34-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на кралете (том I)». Краткое содержание книги:
Натам просто пак вдигна рамене и се махна. Каладин въздъхна.
— Много по-лесно щеше да е, ако можех да кажа, че Газ е сменил задачата ни за деня.
— Но нямаше да е много честно — отговори възмутена Сил.
— Защо толкова те е грижа за честността?
— Просто така.
— Нима? — рече Каладин и с пъшкане се върна към работата. — А да водиш хората при купчина фъшкии? Колко честно е това?
— Това е друго. Беше шега.
— Не разбирам как…
Млъкна при идването на друг мостови. Каладин се съмняваше, че някой притежава странната способност на Скалата да вижда Сил, и не искаше да решат, че си говори сам.
Ниският слаб мъж се беше представил като Белязания, макар че Каладин не видя някакви белези по лицето му. Имаше къса тъмна коса и ъгловати черти. Каладин опита да завърже разговор и с него, но без успех. Белязаният даже направи неприличен жест, преди да затрополи надалеч.
— Върша нещо погрешно — рече Каладин, поклати глава и скочи от грубата каруца.
— Погрешно? — Сил стъпи на ръба на страницата и се взря в него.
— Мислех, че когато ме видят да спасявам тримата ранени, ще се обнадеждят. Но те все още са безразлични.
— Наблюдаваха те по-рано, когато се упражняваше с дъската.
— Наблюдаваха ме, но не помогнаха на ранените. Нито един, с изключение на Скалата. Пък и той го направи, защото ми беше длъжник. Даже Тефт не искаше да дели храната си.
— Те са себични.
— Не, не мисля, че тази дума е подходяща. — Вдигна един камък и се помъчи да обясни какво изпитва. — Когато бях роб… е, всъщност аз още съм роб. Но в най-тежкото време, когато господарите се опитваха с бой да унищожат способността ми да се съпротивлявам, бях като тези хора. Нищо не ме интересуваше и не можех да съм себичен. Бях като животно. Правех каквото правех, без да се замислям.
Сил се свъси. Не беше чудно — самият Каладин не разбираше какво казва. Но докато говореше, започна да схваща.
— Показах им, че можем да оцелеем, ала това не значи нищо. Ако нашият живот не си струва да се живее, те никога няма да се загрижат за нищо. Все едно им предлагам купища пари, без да има за какво да похарчат богатството си.
— Като че ли разбирам — отговори Сил. — Какво обаче можеш да направиш?
Той отмести поглед към лагера. Над кратерите се виеше дим от многобройните огнища за готвене.
— Не знам. Но мисля, че ще ни трябват още много стъбла от билката.
Вечерта Каладин, Тефт и Скалата вървяха по временните улици на лагера. Номон — средната луна — излъчваше бледа синьо-бяла светлина. Маслени фенери висяха по фасадите на разни кръчми и бордеи. Сферите даваха по-стабилна светлина и можеха да се зареждат, но връзка свещи или мярка масло струваха само една сфера. Често беше по-евтино да се купят свещи или масло, особено ако лампите висяха на място, откъдето сферите лесно могат да се откраднат.
Садеас не беше наложил вечерен час, ала Каладин знаеше, че за самотния мостови е най-добре нощем да си стои в дърводелския двор. Полупияни войници се шляеха наоколо в кирливи униформи, шепнеха в ушите на уличниците или шумно се хвалеха пред другарите си. Подвикваха обиди на мостовите и се смееха неудържимо. Улиците бяха тъмни, въпреки фенерите и лунната светлина, и безпорядъкът в лагера — бъркотията от каменни сгради, дървени бараки и палатки — създаваше усещане за бъркотия и опасност.
Каладин и двамата му придружители направиха път на група леко подпийнали войници с разкопчани куртки. Един войник забеляза мостовите, ала те бяха трима, пък и единият беше як рогоядец, така че човекът се ограничи само със смях и побутване на Каладин.
Мъжът вонеше на пот и евтино пиво. Каладин запази спокойствие. Ако беше ударил войника, щяха да го глобят за хулиганство.
— Това не ми харесва — рече Тефт и погледна през рамо към гуляйджиите. — Връщам се в лагера.
— Оставаш — изръмжа Скалата.
Тефт завъртя очи.
— Ти какво? Да не мислиш, че се боя от тромав чул като тебе? Ако искам, ще си тръгна, и…
— Тефт — тихо рече Каладин. — Нуждаем се от теб.
Нужда. Тази дума имаше особено въздействие върху хората. Някои побягваха. Други се изнервяха. Тефт пък като че копнееше да чуе, че някой има нужда от него. Кимна, промърмори си нещо, но остана с Каладин и Скалата.
Скоро стигнаха двора с каруците. Той представляваше разграден квадратен участък в западната част на лагера. През нощта дворът беше пуст. Каруците бяха оставени в дълги редици. Чулите спяха в обори недалеч и приличаха на малки хълмове. Каладин се прокрадна в двора. Внимаваше за стражи, но явно никой не се притесняваше от кражба на нещо голямо като каруца от средата на военния лагер.