Пътят на кралете (том I)

Каладин му подаде първия сноп. Без Сил нямаше да намерят и една трета от това. Летеше с бързината на насекомо и очевидно имаше усет към откриването на неща. Каладин развърза следващия сноп и го подаде навън. Тефт го привърза към първия.

Докато Каладин работеше, вихрушка от бели листенца връхлетя под колата и прие очертанията на Сил. Тя се пързулна и спря до главата му.

— Доколкото можах да видя, няма пазачи. Само едно момче в обора. — Бяло-синкавата й прозрачна фигурка беше почти невидима в мрака.

— Надявам се растенията още да са добри — прошепна Каладин. — Ако изсъхнат прекалено…

— Добри са. Ти все се тревожиш. Намерих ти бутилки.

— Наистина ли? — попита Каладин и от нетърпение почти приседна. Успя да спре, преди да си разбие главата.

Сил кимна.

— Ще ти покажа. Не можах да ги донеса. Прекалено са тежки.

Каладин бързо отвърза останалите снопи и ги подаде на нервния Тефт. Измъкна се и взе два от по-дебелите, тройни снопове. Тефт взе други два, а Скалата понесе три, тикнал единия под мишница. Трябваше им място, където да работят необезпокоявани. Ако и билката да изглеждаше без стойност, видеше ли ги, Газ все щеше да намери начин да ги провали.

Първо бутилката, каза си Каладин. Кимна на Сил, която ги поведе извън двора с каруците, към една кръчма. Изглеждаше набързо стъкмена от второкачествена дървесина, но това не пречеше на посетителите да си прекарват добре. Каладин се тревожеше дали постройката няма да рухне от тази шумна веселба.

Зад кръчмата в потрошен кош имаше камара негодни бутилки. Стъклото беше твърде ценно и целите бутилки се използваха отново, но тези тук бяха напукани или счупени отгоре. Каладин седна върху своите снопи и избра три почти цели бутилки. Изплакна ги в едно буре с вода наблизо и ги пъхна в нарочно донесената за целта торба.

Взе снопите и кимна на другите.

— Постарайте се да изглежда все едно вършите нещо обичайно. Наведете глави.

Тефт и Скалата потвърдиха и излязоха на главната улица, понесли билките, като че ли изпълняват някаква задача. Привлякоха много по-малко внимание от по-рано.

Заобиколиха самия дърводелски двор, пресякоха откритото пространство, където се събираха войниците, преди да се спуснат по склона към Пустите равнини. Един страж ги видя и Каладин затаи дъх, ала войникът не каза нищо. Вероятно от позите им беше заключил, че имат причина да вършат каквото вършат. Друго щеше да е, ако опитаха да излязат от лагера. Но участъкът близо до първите пропасти не беше вън от пределите му.

Не след дълго стигнаха до мястото, където Каладин едва не се уби. Каква разлика само за няколко дни. Той се чувстваше друг човек — особена смесица между предишния младеж, роба и жалкия окаяник, с който още имаше да се бори. Спомни си как стои на ръба на пропастта и гледа надолу. Тъмнината все така го плашеше.

Ако не успея да спася мостовите, окаяникът отново ще надделее в мен. И този път той ще постигне своето… Каладин потрепери при тази мисъл. Остави снопите на ръба на пропастта и приседна. Двамата му другари неохотно го последваха.