Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Мислите на Уест тъкмо бяха започнали да си идват на мястото.
— Другите!
— Добре… Бесен — каза Три дървета. — Върви с Дау да проверите как са. — Възрастният войн се извърна с лека усмивка на лице.
Уест се втурна между дърветата към потока, откъдето бяха дошли с Дау. В бързината се хлъзгаше и залиташе. Пулсирането в главата му пак се усили.
— Защитете принца — мърмореше под носа си, докато тичаше.
Прегази потока и почти без да усети студа, се закатери по отсрещния бряг и нагоре по склона на хълма. Бързаше към скалите, където бяха оставили Ладисла и Кадил.
До ушите му долетя приглушен женски писък, а след него ръмжене на мъжки глас. Почти се скова от ужас. Хората на Бетод са ги открили. Може би вече е късно. Напъна всички сили. Краката му пламнаха от болка, докато се хлъзгаха и препъваха в калта нагоре по склона. Трябва да предпази принца. Гърлото му изгаряше, но той си наложи да продължи. Пръстите му се вкопчваха отчаяно в дънерите на дърветата, драпаха нагоре в изпопадалите под тях борови иглички и изсъхнали клони.
Уест излетя между дърветата и се озова на поляната до скалите. Дишаше тежко, ръката му стискаше окървавения северняшки меч.
Две фигури се търкаляха на земята. Тази отдолу беше Кадил, тя се гърчеше, риташе и дращеше мъжа отгоре й. Той беше успял да смъкне панталона й до коленете и сега се бореше с една ръка да откопчае своя, докато с другата я притискаше към земята и запушваше устата й. Уест пристъпи напред и вдигна меча над главата си. В този момент мъжът върху Кадил рязко се извърна. Уест не повярва на очите си. Изнасилвачът беше самият принц Ладисла.
Щом видя Уест, той се надигна неуверено и отстъпи назад. На лицето му се изписа глуповата, почти невинна усмивка, като на малко момченце, хванато да краде бисквити от кухнята.
— Ъ, съжалявам — каза той. — Мислех, че ще се забавите повече.
Уест го гледаше втренчено и не разбираше какво става.
— Повече ли?
— Шибано копеле такова! — изкрещя Кадил и запълзя заднешком, вдигайки панталона си. — Ще те убия, мамка му!
— Тя ме ухапа! — Ладисла докосна устните си. — Ето! — той протегна кървавите си пръсти към Уест, сякаш с това доказателство вече ставаше ясно кой е жертвата в ужасното злодеяние. Усет осъзна, че пристъпва бавно напред. Ладисла най-вероятно забеляза нещо в изражението на лицето му, защото отстъпи с протегната напред ръка, докато с другата се опитваше да вдигне панталона си. — Чакай малко, Уест, само…
Този път не усети надигнал се отвътре гняв. Не му причерня пред очите, ръцете и краката му не се движеха от само себе си, нямаше и помен от главоболие. Нямаше гняв, нямаше ярост. Уест никога не беше се чувствал така спокоен, така уравновесен и уверен в себе си. Всичко беше изцяло под негов контрол.
Дясната му ръка се изстреля напред и блъсна с отворена длан принца в гърдите. Ладисла зяпна и залитна силно назад. Левият му крак стъпи накриво в калта. Подпря десния зад него, но той стъпи в празното пространство. Принцът повдигна озадачено вежди, устата му се отвори в мълчалив ужас, очите му се ококориха. Престолонаследникът полетя назад, ръцете му напразно затърсиха нещо, за което да се хванат, тялото му се извъртя леко настрани… и изчезна в пропастта.
Отдолу се чу вик, после глух удар, след него още един и накрая продължително трополене на камъни.
Последва тишина.
Уест стоеше неподвижно, примигваше.
Извърна поглед към Кадил.
Тя беше застинала на място на няколко крачки от него и го зяпаше с широко отворени очи.
— Ти… ти…
— Да. — Уест не можа да познае собствения си глас.
Застана на самия ръб на скалата и надникна. Трупът на Ладисла лежеше по очи на скалите. Опърпаният шинел на Уест беше проснат отгоре му, панталонът му бе смъкнат до коленете, а единият му крак беше огънат наопаки в коляното. Под разбитата му главата се ширеше голяма черна локва кръв. Изглеждаше от мъртъв по-мъртъв.
Уест преглътна мъчително. Това беше негово дело. Негово. Той уби наследника на трона. Уби го хладнокръвно. Той е престъпник. Предател. Чудовище.
Мисълта почти го разсмя. Слънчев Агрионт, където лоялност и почит се отдаваха едва ли не по задължение, светът, в който простолюдието правеше каквото му заповядат господарите аристократи и където убиването на хора просто не беше прието… всичко това беше останало далеч назад зад гърба му. Там може и да беше чудовище, но тук, в мразовитата дива Англанд, правилата бяха други. Тук чудовищата бяха мнозинство.
Нечия тежка длан се стовари на рамото му. Извърна се към голямата безуха глава на Дау Черния, който надничаше в пропастта. Севернякът тихо подсвирна.