Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
12.
Тогава най-сетне славянинът слезе от ладията и навлезе под сенките на дърветата. И още не искаше и не биваше да отпуска душата си — като щастлив мъж, който се е върнал от дълга бран и е срещнал любимата си жена, но около тях има други хора. И като каза на хората си да стануват край гората, сам князът пое на лов.
Както поклонникът, изминал хиляди поприща по суша и по вода, през снегове и пустини най-после достига храма на своя бог и тръгва между колоните на храма, така и славянинът тръгна между стъблата на огромните ели. А това беше светъл лес, та наклонени водопади светлина падаха между дърветата и пронизваха синия въздух. И насреща се вдигаха леки облаци пара, като парата в чашата на водопад. И светлите слънчеви струни трептяха с птича песен. В степта княз Слав се усещаше като човек, който е прерязал вените на китките си и стои сред степта като потопен в светло езеро. И кръвта му изтича, и той усеща, че се стопява в безкрайния простор, във вятъра и слънцето. А тук раната му се затвори и през очите му, през ноздрите му, през ушите му — дори през нозете, които докосваха земята, и през дланите, които докосваха дърветата, отвсякъде в славянина нахлуваха силата и покоят на великия лес. И душата на славянина се препълни и той повече не можеше да спре поглед на отделно дърво и на отделен цвят. Тъй душата му преля и стана като пълен извор, и стана гладка като езеро, та в нея се отразяваше цялата гора. И славянинът не усещаше, че върви, защото стъпалата му, колената му, бедрата му правеха каквото трябва, а той сякаш беше спрял, за да не разлее гладкото огледало на препълнената си душа.
И гората сама вървеше, не — плуваше край него, като че я носеше бавна река. А водите на реката, която влачеше светлия лес, преминаха край славянина и изтекоха, та почна да тече реката на тъмния лес. И се смесиха дървета с вечна зеленина — червеният лес, с дървета с широка шума — или черния лес. И около славянина стана хладно и тъмно, и папратите се вдигнаха нагоре, а мъхът по клоните увисна надолу. И влагата се разля върху пътеката. Най-напред върху земята се отпечатваха остри копита на лосове, елени и глигани, а се виждаха и следи от мечки, със забити в калта нокти, сякаш човек беше забил пръсти в земята. После пътеката се изглади и мътно засвети, и по нея оставаха само следите на славянина.
После и пътеката изчезна. И дърветата казаха на слънцето — не докосвай корените ни. И още — ще светиш там, където те пуснем. И не го пускаха да влезе в долния свят под клоните си. И славянинът вървеше, а насреща му течеше мрачният лес. Оголените корени се простираха пред славянина и той ги прескачаше, както се прескачат нозете на заспалите воини, когато се прибираш последен в стана. И между корените дебнеха мокри лигави гъби като огромни бели жаби. Птичата песен секна и спряха да се мяркат белите опашки на сърните, които като духове летяха между дърветата.
И славянинът каза на реката, която влачеше леса — „стига“. Спря и чу пред себе си шуртене на вода. И продължи да върви, та видя рижава вода, която се цедеше между дървета. И като коленичи, видя, че дъното е покрито с листа, наредени едно върху друго като люспи на червено-кафява риба. Потопи устни във водата и пи, и му се стори, че пие настойка от сто билки. Той познаваше вкуса на много води, защото всяка вода има свой вкус, но вода като тази не беше запивал. И като вдигна глава, славянинът видя светлина далече в гората.
И славянинът стигна до светлината, където дърветата се разстъпваха, но слънцето не беше властно и над тази открита плът на леса, защото това беше блато. И то беше обрасло с тъмен мъх и тъмни треви, от които лъчите не отскачаха, а попиваха някъде надолу. Но далеч напред се виждаха петна вода, черни като парчета обсидиан — онова бляскаво и твърдо стъкло, което търговците носят от Кавказ и от което правят черни мъниста. Славянинът не се уплаши от блатото, защото се усещаше лек, та безплътен, и знаеше, че не може да потъне. И като отсече дълъг прът, той тръгна през блатото. А земята — не беше това земя, ами люлка, изплетена от мъх, корени и треви — тази люлка се гънеше и люлееше под нозете му и следите от стъпките му се пълнеха с вода. И главата му се замая, сякаш го люлееше люлка или лодка, и той заби пръта в мрежата пред нозете си. Прътът проби тънкия пласт земя и потъна надолу. И не стигна дъно.
Тогава славянинът се уплаши, но не се засрами от страха си и се върна назад. А преди да се върне, обърна се и видя, че черна остра перка преряза черното огледало на чистата вода, а после видя да се подава остра глава с остри зъби. И вече не вървеше назад, а бягаше. Когато спря на брега, чу сърцето си да бие в ушите и гърлото си.