Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)

И гората сама вървеше, не — плуваше край него, като че я носеше бавна река. А водите на реката, която влачеше светлия лес, преминаха край славянина и изтекоха, та почна да тече реката на тъмния лес. И се смесиха дървета с вечна зеленина — червеният лес, с дървета с широка шума — или черния лес. И около славянина стана хладно и тъмно, и папратите се вдигнаха нагоре, а мъхът по клоните увисна надолу. И влагата се разля върху пътеката. Най-напред върху земята се отпечатваха остри копита на лосове, елени и глигани, а се виждаха и следи от мечки, със забити в калта нокти, сякаш човек беше забил пръсти в земята. После пътеката се изглади и мътно засвети, и по нея оставаха само следите на славянина.

После и пътеката изчезна. И дърветата казаха на слънцето — не докосвай корените ни. И още — ще светиш там, където те пуснем. И не го пускаха да влезе в долния свят под клоните си. И славянинът вървеше, а насреща му течеше мрачният лес. Оголените корени се простираха пред славянина и той ги прескачаше, както се прескачат нозете на заспалите воини, когато се прибираш последен в стана. И между корените дебнеха мокри лигави гъби като огромни бели жаби. Птичата песен секна и спряха да се мяркат белите опашки на сърните, които като духове летяха между дърветата.

И славянинът каза на реката, която влачеше леса — „стига“. Спря и чу пред себе си шуртене на вода. И продължи да върви, та видя рижава вода, която се цедеше между дървета. И като коленичи, видя, че дъното е покрито с листа, наредени едно върху друго като люспи на червено-кафява риба. Потопи устни във водата и пи, и му се стори, че пие настойка от сто билки. Той познаваше вкуса на много води, защото всяка вода има свой вкус, но вода като тази не беше запивал. И като вдигна глава, славянинът видя светлина далече в гората.

И славянинът стигна до светлината, където дърветата се разстъпваха, но слънцето не беше властно и над тази открита плът на леса, защото това беше блато. И то беше обрасло с тъмен мъх и тъмни треви, от които лъчите не отскачаха, а попиваха някъде надолу. Но далеч напред се виждаха петна вода, черни като парчета обсидиан — онова бляскаво и твърдо стъкло, което търговците носят от Кавказ и от което правят черни мъниста. Славянинът не се уплаши от блатото, защото се усещаше лек, та безплътен, и знаеше, че не може да потъне. И като отсече дълъг прът, той тръгна през блатото. А земята — не беше това земя, ами люлка, изплетена от мъх, корени и треви — тази люлка се гънеше и люлееше под нозете му и следите от стъпките му се пълнеха с вода. И главата му се замая, сякаш го люлееше люлка или лодка, и той заби пръта в мрежата пред нозете си. Прътът проби тънкия пласт земя и потъна надолу. И не стигна дъно.

Тогава славянинът се уплаши, но не се засрами от страха си и се върна назад. А преди да се върне, обърна се и видя, че черна остра перка преряза черното огледало на чистата вода, а после видя да се подава остра глава с остри зъби. И вече не вървеше назад, а бягаше. Когато спря на брега, чу сърцето си да бие в ушите и гърлото си.