Избрани творби в два тома. Том втори

ите, познавал тайната на някаква целебна сол, от която оздравявали раните на прокажените, а парализираните прохождали. И макар че всички следи от неговия произход бяха изчезнали от книгите, смяташе се, че е човек от планините, съдейки по необикновения му апетит за власт, характера на правителството му, мрачното му поведение и необяснимо злобното му сърце, което продаде морето на една чужда държава и ни обрече да живеем край тази равнина от грапав лунен прах, без хоризонти; душите ни боляха, че през целия си живот той бе имал над пет хиляди деца, все седмачета, от неизброимите любовници без любов, които се бяха изнизали една след друга в харема му, докато беше в състояние да им се наслаждава, но никое от децата не носеше неговото име, нито презимето му, с изключение на детето му от Летисия Назарено, произведено в дивизионен генерал с юрисдикция и власт в момента на раждането му, защото той смяташе, че никой не е син на никого освен на майка си и само на нея. Това, изглежда, важеше и за него, защото, както се знае, той беше без баща, подобно на най-известните тирани в историята, и единственият му роднина, който се знаеше, и може би единственият, който изобщо е имал, беше майка му, милата Бендисион Алварадо, на която учебниците приписваха чудото, че го е заченала без мъжка помощ; говореше се, че веднъж й се присънил неразгадаемият знак на неговата участ на месия; и която той обяви с декрет за матриарх на отечеството чисто и просто на основанието, че майката е винаги една-единствена, моята, една странна жена с неизвестен произход, чието простодушие беше скандализирало фанатиците на тема президентско достойнство в началото на неговия режим, защото не можеха да приемат, че майката на един държавен глава си окачва на врата торбичка с камфор срещу разни зарази и се опитва да набучи хайвера с вилица, и върви като патица с лачените си пантофки; не можеха да приемат и това, че тя държи кошер на балкона пред залата за музика или отглежда в служебните помещения пуйки и патици, боядисани с водни бои, простира чаршафи на балкона, от който се произнасят речи; нито пък можеха да понесат как тя беше заявила на един дипломатически прием: омръзна ми да се моля на господа да катурнат сина ми, защото да живееш в президентския дворец, е все едно да живееш със запалена лампа, господине; и беше го казала със същата непринуденост, с която веднъж в деня на националния празник си проби път през почетната стража с кошница, пълна с празни бутилки, приближи се до президентската лимузина, която откриваше юбилейния парад, и сред грохота от овации, военни химни и дъжд от цветя пъхна кошницата през прозореца на колата и изкрещя на сина си: тъй и тъй ще минаваш оттам, вземи, че върни бутилките в магазина на ъгъла; клетата майка, тази липса на историческо мислене щеше да блесне една вечер по време на тържествения банкет, който давахме в чест на дебаркирането на морските пехотинци под командуването на адмирал Хигинсън, когато Бендисион Алварадо видя сина си в церемониална униформа със златни медали и атлазени ръкавици, които той щеше да носи до края на живота си, и като не можа да сдържи порива на майчината си гордост, извика с пълен глас в присъствието на цялото дипломатическо тяло: да знаех, че синът ми ще стане президент на републиката, щях да го изпратя на училище; господи, можете да си представите позора, щом като от този момент я изгониха в къщата в покрайнините, дворец с единайсет стаи, който той беше спечелил една нощ на щастливи зарове, когато водачите от федералната война си разпределиха на игралната маса великолепния жилищен квартал на забягналите консерватори; Бендисион Алварадо обаче презря имперския разкош, който ме кара да се чувствувам като съпруга на папата, и предпочете стаите на прислугата редом с шестте босоноги прислужнички, които й бяха назначили, настани се с шевната си машина и клетките с боядисани птички в един закътан килер, където жегата не се усещаше никога и беше по-лесно да се отпъдят комарите, които налитаха в шест, сядаше да шие на ленивата светлина от големия двор и целебния дъх на тамариндите; и докато кокошките се лутаха из салоните и войниците от охраната дебнеха прислужничките в пустите стаи, тя сядаше да шари птиците с водните бои и се вайкаше пред прислугата: колко нещастен е клетият ми син, затворен от морските пехотинци в президентския дворец, тъй далече от майка си и без грижовна съпруга, която да му помогне, ако от болка се събуди посред нощ; седи с вързани ръце на този президентски пост с мизерна месечна заплата от триста песос, клетото дете. Тя много добре знаеше какво приказва, защото той я посещаваше всеки ден, в часовете, когато градът газеше в блатото на следобедния сън, носеше й захаросани плодове, които тя обичаше много, и използуваше случая да намери разтуха за своята горчива участ на марионетка на пехотинците, разказваше й, че му се налагало да измъква скришом захаросаните портокали и смокини със сироп, увити в салфетки, защото окупационните власти имали счетоводители, които отбелязвали в тефтерите си дори остатъците от обедите; оплакваше се, че оня ден в президентския дворец дошъл командуващият крайцера с някакви земни астрономи, които взеха мярка на всичко и дори не благоволиха да ме поздравят и премятаха сантиметъра над главата ми, правеха сметки на английски и с помощта на преводача ми викаха — махни се оттам; и той се дръпвал, да се махне от светлината — и той се махал, застани там някъде, където няма да пречиш, по дяволите; по дяволите, той не знаел къде да се дене, за да не пречи, защото имало измервачи, които мереха дори и просветната на балконите; но това не беше най-голямата злина, майко, ами взеха, че прогониха последните две рахитични държанки, останали при него, защото адмиралът казал, че не били достойни за един президент, и наистина така беше закъсал с жените, че понякога следобед се правеше, че си отива от къщата в покрайнините, но майка му чуваше как търчи след прислужничките в полумрака на спалните и мъката й беше толкова голяма, че подплашваше птиците в клетките, та никой да не може да разбере неволята на сина й, насила ги караше да пеят, за да не усетят съседите шума от набезите му, позора на насилието, сдържаните заплахи — мирувайте, господин генерал, защото ще кажа на майка ви; тогава тя нарушаваше следобедния сън на авлигите, като ги караше да вдигнат врява, за да не чуе никой задъханото му пъхтене на прибързан съпруг, нещастието му на облечен любовник, кучешкото му скимтене, самотните му сълзи, които падаха като нощ, сякаш излиняваха от мъка сред кудкудякането на кокошките, подплашени в спалните от тази прибързана любов в прозрачния като течно стъкло въздух в три часа следобед, в един безбожен август, клетата ми рожба. Тази оскъдица щеше да продължи до момента, в който окупационните сили напуснат страната, уплашени от чумата, въпреки че все още оставаха години до изтичане на дебаркационните срокове; разглобиха офицерските къщи на номерирани части и ги прибраха в дървени сандъци, изтръгнаха изцяло сините морави и ги отнесоха със себе си, навити на рула като килими, опаковаха мушамените цистерни, в които им бяха пращали стерилна вода от тяхната земя, за да не ги ядат отвътре червеите от нашите потоци, разтуриха белите си болници, вдигнаха във въздуха казармите, изоставиха на вълнолома стария десантен крайцер и по палубата му в юнските нощи се разхождаше страхът на един изгубен в бурята адмирал, но преди да отнесат в летящите си влакове целия този рай за портативни войни, връчиха му орден за добросъседство, отдадоха му полагаемите се на държавен глава почести и му казаха на висок глас, тъй че всички да чуят: оставяме те тук с твоя негърски бардак, да видим как ще се оправяш без нас; но си отидоха, майко, майка му стара, бяха си отишли вече, когато той за първи път от времето му на покорен впрегатен вол на окупацията се изкачи по стълбите и се разпореди със собствен глас и лично присъствие сред глъчката от молби да възобнови боя с петли, и той заповядваше, съгласяваше се отново да разреши полета на кометите и още цял куп забавления за бедните, които пехотинците бяха забранили, съгласяваше се и заповядваше, и беше толкова сигурен, че е сам господар на цялата власт, че размени реда на цветовете на знамето и замени в герба фригийската шапка с победния дракон на агресорите, защото най-сетне станахме кучета на самите себе си, майко, да живее чумата. Бендисион Алварадо щеше да си спомня цял живот тези сътресения на властта, както и други по-стари и горчиви от времето на мизерията, но никога не беше си ги спомняла с толкова досада, както след фарса с неговата смърт, когато той газеше в блатото на благополучието, а тя продължаваше да се оплаква на тези, които все още я слушаха, как не си струвало да си майка на президента и да нямаш нищо друго освен една шевна машина, тъй се оплакваше тя: тъй както го виждаше да минава в каляската със златни украшения, моят син не притежава дори една дупка в земята, където би могъл да умре спокойно, след толкова години служба на отечеството, господи, няма справедливост; и продължаваше да се оплаква не по навик, нито от преструвка, а защото той не я правеше съучастник в несгодите си, нито пък търчеше както по-рано да споделя с нея най-съкровените тайни на властта и толкова се беше променил от времето на пехотинците, че на Бендисион Алварад�