Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
Щом наближиха замъка, забави коня си. Не искаше Алиена да бъде предупредена за пристигането му. Искаше шокът за нея да бъде внезапен, жесток и опустошителен.
Граф Пърси и графиня Реган се бяха върнали в старото си имение в Хамли, за да подготвят съкровищницата, най-добрите коне и домашни слуги за преместване в замъка. Задачата на Уилям бе да наеме няколко местни хора, за да почистят новия им дом, да разпалят огньове и да направят мястото обитаемо.
В небето бяха кипнали ниски стоманено сиви облаци — толкова близо, че сякаш докосваха бойниците. Вечерта щеше да завали. Още по-добре. Щеше да изхвърли Алиена посред буря.
Двамата с Уолтър слязоха от конете и ги поведоха по дървения мост. „Последния път, когато бях на това място, го завладях с меч“, помисли си с гордост Уилям. В долния двор вече бе израснала трева. Вързаха конете и ги оставиха да пасат, а той даде на бойния си жребец и шепа зоб. Седлата си струпаха в каменния параклис, тъй като нямаше конюшня. Конете пръхтяха и тъпчеха на място, но духаше вятър и звукът се губеше. Двамата прехвърлиха втория мост към горния двор.
Нямаше никакви признаци на живот. Уилям изведнъж си помисли, че Алиена трябваше да си е отишла. Какво разочарование би било това! На двамата с Уолтър щеше да се наложи да прекарат една отегчителна гладна нощ в студен и мръсен замък. Качиха се по външното стълбище до вратата на залата.
— Тихо — каза той на Уолтър. — Ако са тук, искам да ги изненадам.
Бутна рязко вратата. Голямата зала беше празна и тъмна. Миришеше все едно, че не е използвана от месеци. Както очакваше, бяха живели на най-горния етаж. Застъпва тихо през залата към стълбището. Под стъпалата му зашумоля изсъхнала тръстика. Уолтър го последва по петите.
Заизкачваха се по стъпалата. Не можеха да чуят нищо: дебелите каменни стени на цитаделата приглушаваха всякакъв звук. На средата на стълбището Уилям се спря, обърна се към Уолтър, опря пръст на устните си и посочи. Под вратата горе до стълбището се процеждаше светлина. Имаше някой тук.
Продължиха нагоре и спряха пред вратата. Отвътре се чу момичешки смях. Уилям се усмихна доволно. Намери бравата, леко я завъртя, след което отвори вратата с ритник. Смехът премина в уплашен писък.
Картинката в стаята беше мила. Алиена и по-малкият й брат, Ричард, седяха до една масичка и играеха на някаква игра, а стюардът Матю стоеше зад момичето и гледаше над рамото й. Лицето на Алиена беше порозовяло от сиянието на огъня, а тъмните й къдрици проблясваха с кестенява светлина. Беше облечена в светла ленена туника. Сега гледаше Уилям, а червените й устни бяха разтворени в изненадано „О“. Той я понаблюдава мълчаливо, докато се наслаждаваше на уплахата й. След малко тя се овладя, стана и каза:
— Какво искаш?
Уилям бе репетирал многократно тази сцена във въображението си. Закрачи бавно в стаята и застана до огъня, за да сгрее ръцете си. После каза:
— Аз живея тук. Ти какво искаш?
Алиена извърна очи от него към Уолтър. Беше уплашена и объркана, но въпреки това тонът й остана предизвикателен.
— Този замък е на графа на Шайринг. Кажете по каква работа сте дошли и след това напуснете.
Уилям се усмихна тържествуващо.
— Графът на Шайринг е моят баща. — Стюардът изпъшка, сякаш се беше страхувал от това. Алиена изглеждаше объркана. Уилям продължи. — Кралят направи моя баща граф вчера, в Уинчестър. Замъкът вече е наш. Аз съм господарят тук, докато дойде баща ми. — Щракна с пръсти към стюарда. — И съм гладен, така че ми донеси хляб, месо и вино.
Стюардът се поколеба. Хвърли притеснен поглед към Алиена. Боеше се да я остави. Отиде до вратата.
Алиена пристъпи към вратата, сякаш се канеше да го последва.
— Остани тук — заповяда й Уилям.
Уолтър застана между нея и вратата и прегради пътя й.
— Нямаш никакво право да ми заповядваш! — заяви с властна нотка Алиена.
Матю заговори уплашено:
— Останете, милейди. Не ги ядосвайте. Ще се върна бързо.
Алиена го погледна намръщено, но се задържа на мястото си. Матю излезе.
Уилям седна в стола й. Тя се измести до брат си. Младежът ги огледа бавно. Имаше прилика между тях, но цялата сила бе в лицето на момичето. Ричард беше висок непохватен юноша и все още не беше му поникнала брада. Харесваше му усещането, че са под неговата власт.
— На колко години си, Ричард?
— Четиринайсет — отвърна момчето намръщено.
— Убивал ли си някога човек?
— Не — отвърна той, а след това с малко насилена дързост добави: — Все още.
„И ти ще страдаш, малък надут дребосък“, помисли си Уилям. После насочи вниманието си към Алиена.