Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
Небето ставаше от черно на сиво, докато прекосяваха манастирския двор. Том се канеше да иде до къщата на приора и да вдигне Филип от сън, но той вероятно бе разсъждавал по подобен начин, защото вече стоеше сред руините и редеше молитви, коленичил и загърнат в тежко наметало. Задачата им бе да установят точна линия изток — запад, която щеше да очертае оста, около която да се строи новата катедрала.
Строителят беше приготвил всичко от доста време. В източния край беше забил в земята железен прът с отвор на върха като ухото на игла. Прътът беше висок почти колкото него, тъй че „ухото“ му бе на равнището на очите му. Беше го укрепил със смес от каменни парчета и хоросан, за да не може да се мести произволно. Тази сутрин щеше да постави друг такъв прът, право на запад от първия, в другия край на терена.
— Смеси малко хоросан, Алфред.
Алфред тръгна да донесе пясък и вар. Баща му отиде до навеса с инструментите си и взе един малък чук и втория прът. После застана до западния край на обекта и се приготви да чака изрева на слънцето. Филип привърши молитвите си и дойде при него, докато момчето бъркаше пясъка и варта с вода на дъската.
Небето изсветля и тримата се напрегнаха. Наблюдаваха източната стена на манастирския двор. Най-сетне червеният слънчев диск надникна отгоре.
Том се измести, докато можеше да види ръба на слънцето през малкия отвор в пръта в отсрещния край. После, щом Филип започна да се моли на глас на латински, задържа втория прът пред себе си така, че да затули гледката му към слънцето. Бавно го сниши към земята и натисна заострения му край във влажната пръст, като през цялото време го държеше точно между окото си и небесното светило. Издърпа чукчето от колана си и внимателно наби пръта в земята, докато „ухото“ се изравни с очите му. Сега, ако беше свършил работата точно и ако ръцете му не бяха треперили, слънцето щеше да блесне през отворите на двата пръта.
Затвори едното си око и погледна през близкия прът към далечния. Слънцето продължи да блести в окото му през двата отвора. Двата пръта лежаха в съвършена линия изток-запад, което щеше да осигури ориентацията на новата катедрала.
Беше обяснил това на Филип, а сега се отдръпна встрани и даде възможност на приора сам да погледне през отворите и да се увери.
— Идеално е — потвърди монахът.
Том кимна.
— Да.
— Знаеш ли кой ден е днес?
— Петък.
— И също тъй е денят на мъченичеството на Свети Адолфус. Бог ни изпрати ясен изгрев, за да можем да ориентираме църквата в деня на нашия покровител. Не е ли това добър знак?
Том се усмихна. В опита му като строител майсторството бе по-важно от добрите поличби. Но се радваше за Филип.
— Да, наистина. Много добър знак е.
Шеста глава
I
Алиена беше решила да не мисли за това.
Цялата нощ седя на каменния под на параклиса, подпряла гръб на стената и загледана в тъмното. В началото не можеше да помисли за нищо друго, освен за пъклената сцена, която бе преживяла. Но постепенно болката понамаля и тя можа да съсредоточи ума си върху шумовете на бурята — дъжда, леещ се на покрива на параклиса и вятъра, виещ покрай бастионите на запустелия замък.
Беше гола в началото. След като двамата мъже бяха… Когато свършиха, се бяха върнали на масата, като я оставиха да лежи на пода, а Ричард кървеше до нея. Бяха започнали да ядат и пият все едно, че ги бяха забравили и тогава двамата с брат си се възползваха и избягаха от стаята. Бурята вече бе започнала. Притичали бяха по моста в поройния дъжд и се подслониха в параклиса. Но Ричард почти веднага се върна в цитаделата. Трябваше да е влязъл в стаята с мъжете, дръпнал беше наметалата им от куката до вратата и беше избягал преди Уилям и конярят му да реагират.
Но той все още не искаше да й проговори. Даде й наметалото и се загърна в своето. После седна на пода на крачка от нея и подпря гръб на същата стена. Алиена копнееше да я прегърне някой, който я обича и да я утеши, но брат й се държеше все едно, че бе извършила нещо ужасно срамно. А най-лошото бе, че тя се чувстваше точно така. Чувстваше се виновна все едно, че тя бе извършила грях. Напълно разбираше нежеланието му да я утеши и това, че не искаше да я докосне.
Радваше се, че е студено. Помагаше й да се чувства откъсната от света, съвсем сама. И като че ли притъпяваше болката. Не искаше да заспи, но по някое време през нощта двамата изпаднаха в нещо като транс и дълго време седяха вцепенени като мъртъвци.