Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
Внезапният край на бурята развали магията. Алиена осъзна, че може да вижда прозорците на параклиса, малки сиви петна в непроницаемия доскоро мрак. Ричард се надигна и отиде до вратата. Тя го загледа с раздразнение, че е нарушил покоя й. Искаше й се да седи така до стената, докато замръзне до смърт или издъхне от глад, защото не можеше да измисли нищо по-привлекателно от това да потъне кротко във вечна забрава. После той отвори вратата и смътната светлина на утрото огря лицето му.
Алиена излезе от унеса си стъписана. Ричард беше почти неузнаваем. Лицето му беше подпухнало и безформено, покрито с изсъхнала кръв и синини. Доплака й се от гледката. Брат й винаги беше изпълнен с куха детинска храброст. Като малко момче беше препускал из замъка на въображаемия си кон, като се правеше уж, че мушка хората с въображаемата си пика. Рицарите на баща им винаги го окуражаваха, преструвайки се на уплашени от дървения му меч. Всъщност Ричард можеше да се уплаши от съскаща котка. Но миналата нощ беше дал всичко от себе си и го бяха пребили лошо заради това. Сега тя трябваше да се грижи за него.
Бавно се вдигна на крака. Тялото й беше изтръпнало, но болката не беше толкова лоша като миналата нощ. Зачуди се какво ли става в цитаделата. Уилям и слугата му трябваше да са довършили стомната с вино някъде през нощта и сега сигурно спяха. Може би щяха да се събудят по изгрев-слънце.
Дотогава двамата с Ричард трябваше да са се махнали.
Отиде до другия край на параклиса, при олтара. Беше прост дървен сандък, боядисан в бяло и без украса. Наведе се над него, след което го бутна рязко и го събори.
— Какво правиш? — попита момчето уплашено.
— Това е тайното скривалище на татко — отвърна тя. — Каза ми за него, преди да замине.
На пода на мястото на олтара лежеше платнен вързоп. Алиена го разгъна и извади цял боен меч, с ножницата и оръжейния колан, и една зловеща на вид кама, дълга една стъпка.
Ричард се приближи да види. Нямаше голям опит с меч. Взимал беше уроци една година, но все още беше непохватен. Само че Алиена съвсем не можеше да борави с него, затова му го даде. Той закопча колана на кръста си.
Алиена огледа камата. Никога не беше носила оръжие. През целия си живот имаше някой, който да я защитава. Сега, разбрала, че смъртоносното оръжие щеше да й трябва за самозащита, се почувства съвсем изоставена. Не беше сигурна дали изобщо щеше да може да го използва. „Забивала съм дървено копие в дива свиня“, каза си. „Защо да не мога да забия това в някой мъж — някой като Уилям Хамли?“ Потръпна от мисълта.
Камата имаше кожена кания с ухо, за да се закача на колана. Ухото бе достатъчно голямо, за да мине около тънката й китка като гривна. Пъхна я на лявата си ръка и натика ножа в ръкава си. Беше дълъг и стигаше до лакътя й. Дори да не можеше да намушка някого, можеше поне да плаши хората с него.
— Хайде да се махаме, бързо — каза Ричард.
Алиена кимна, но когато тръгна към вратата, се спря. Дневната светлина бързо се усилваше и тя видя на пода на параклиса две тъмни неща, които не бе забелязала дотогава. Огледа ги отблизо и разбра, че са седла. Едното — средно голямо, другото — огромно. Представи си Уилям и коняря му, как идват предната нощ въодушевени от триумфа си в Уинчестър и уморени от пътуването си, как вдигат небрежно седлата от конете си и ги хвърлят тук, преди да забързат към цитаделата. Нямаше да си помислят, че някой би дръзнал да им ги открадне. Но отчаяните хора намираха смелост.
Алиена отиде до вратата и надникна навън. Светлината бе ясна, но все още слаба и всичко беше сиво. Вятърът бе затихнал, а небето — безоблачно. От покрива на параклиса бяха паднали няколко дъски. Дворът беше празен, освен двата коня, които скубеха мократа трева. Погледнаха към нея и наведоха отново глави. Единият беше грамаден боен кон: това обясняваше голямото седло. Другият беше пъстър жребец, не толкова хубав на вид, но стегнат и здрав. Загледа се в тях, после — в седлата и отново в конете.
— Какво чакаме? — попита Ричард ядосано.
Алиена реши.
— Хайде да им вземем конете.
Брат й я погледна уплашено.
— Ще ни убият.
— Няма да могат да ни хванат. Ако не им вземем конете, могат да ни догонят и да ни убият.
— А ако ни хванат, преди да тръгнем?
— Трябва просто да побързаме. — Не беше толкова уверена, колкото се преструваше, но трябваше да окуражи Ричард. — Хайде първо да оседлаем бегача — той изглежда по-дружелюбен. Донеси обикновеното седло.
Забърза през двора. Конете бяха вързани с дълги въжета за пилони на изгорелите сгради. Алиена хвана въжето на по-дребния жребец и дръпна леко. Това трябваше да е конят на слугата, разбира се. Щеше да предпочете нещо по-малко и кротко, но смяташе, че ще може да се справи с този. Ричард трябваше да се оправи с бойния кон.