Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
— Разбирам — каза Реган, малко докачливо.
Раздразнението й го накара да заподозре, че се беше забавлявала с идеята да представи на краля малко по-различна версия на споразумението. Остана доволен, че е изразил позицията си твърдо.
Стана, за да си тръгне, но искаше по някакъв начин да подпечата договора.
— Значи се споразумяхме — каза Филип с леко питаща нотка в гласа. — Имаме официален договор.
Реган кимна леко, а Пърси отвърна:
— Имаме договор.
Сърцето на Филип заби по-бързо.
— Добре — рече той стегнато. — Ще се видим утре сутринта в замъка.
Запази лицето си безизразно, докато напускаше стаята, но щом излезе на тъмната улица се отпусна и си позволи широка, победоносна усмивка.
След вечерята Филип изпадна в тревожен и неспокоен сън. Събуди се посред нощ за службата, след което остана да лежи буден на сламеника и зачуден какво ли щеше да се случи на другия ден.
Чувстваше, че крал Стивън трябва да се съгласи на предложението. То решаваше проблема на краля: даваше му граф и катедрала. Не беше толкова сигурен, че Уейлрън щеше да го приеме примирено въпреки всичко, което бе казал на лейди Реган. Уейлрън можеше да намери основание да оспори договорката. Можеше, стига да мислеше по-бързо, да възрази, че сделката не му осигурява достатъчно средства да построи впечатляваща, престижна, богато украсена катедрала, каквато той иска. Кралят можеше да бъде склонен отново да премисли.
Малко преди разсъмване на Филип му хрумна друг възможен рискован ход: Реган можеше да реши да го изиграе. Можеше да се споразумее с Уейлрън. Да речем, че предложеше на епископа същия компромис? Уейлрън щеше да получи камъка и дървения материал, които му бяха нужни за замъка. Тази възможност го притесни и започна да се върти неспокойно в постелята си. Съжали, че не беше отишъл лично при краля, но кралят вероятно нямаше да го приеме — а и все едно, Уейлрън щеше да научи за това и да стане подозрителен. Не, никакво действие не можеше да предприеме, за да се предпази от риска на двойната игра. Единственото, което тепърва можеше да направи, бе да се моли.
И той се моли до разсъмване.
Закуси с монасите. Откри, че белият им хляб не засища стомаха му толкова задълго, колкото конския хляб. Но въпреки това днес не можа да изяде много. Отиде в замъка рано, макар да знаеше, че кралят нямаше да приема хора в този час. Влезе в залата и седна на една от каменните скамейки в стената да почака.
Помещението бавно започна да се изпълва с молители и придворни. Някои бяха ярко облечени, с жълти, сини и розови туники и пищни кожени обшивки на наметалата си. Прочутата Книга на Страшния съд се пазеше някъде в този замък, спомни си Филип. Сигурно беше в залата горе, където кралят бе приел него и двамата епископи. Не беше я видял, но бе твърде напрегнат тогава, за да забележи кой знае какво. Кралската съкровищница също беше тук, но тя вероятно щеше да е на горния етаж, в някой свод до спалнята на краля. За пореден път Филип се усети донякъде изпълнен с благоговение от заобикалящото го, но беше решил вече да не се плаши. Тези хора в изящните им халати, тези рицари, лордове, търговци и епископи, бяха просто хора. Повечето от тях не можеха да напишат много повече от имената си. Нещо повече, всички те бяха тук, за да получат нещо за себе си, но той, Филип, беше тук заради Бога. Мисията му, както и мръсното му кафяво расо, го поставяха над другите молители, а не под тях.
Тази мисъл му вдъхна кураж.
Вълна на напрежение премина през залата, когато на стълбището, водещо към горната зала, се появи свещеник. Всеки се надяваше, че това е знак, че кралят приема. Свещеникът размени тихо няколко думи с въоръжената стража, след което отново изчезна нагоре по стълбите. Стражът посочи един рицар от тълпата. Рицарят остави меча при охраната и се качи по стълбите.
Филип си помисли що за странен живот трябваше да живеят кралските духовници. Кралят трябваше да разполага с духовенство, разбира се, не просто за богослуженията, но за да вършат многото работа с четене и писане, свързана с управляването на кралството. Нямаше кой друг да го прави, освен клириците; малкото грамотни миряни не можеха да четат или пишат достатъчно бързо. Но нищо свято нямаше в живота на един кралски клирик. Братът на самия Филип, Франсис, бе избрал такъв живот и работеше за Робърт Глостър. „Трябва да го попитам какво е“, помисли си той. „Ако го видя някога отново“.
Скоро след като първият молител се качи горе, влязоха Хамли.
Филип надви подтика си веднага да отиде при тях. Все още не искаше да се знае, че имат споразумение. Загледа ги напрегнато, опитвайки се да разгадае мислите им по израженията. Реши, че Уилям изглежда обнадежден, Пърси сякаш бе притеснен, а Реган беше стегната като тетива на лък. След малко приорът стана и прекоси помещението колкото може по-безгрижно. Учтиво ги поздрави, а след това попита Пърси: