Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
— Заклевам се във всичко свято да бъда ваш верен васал и да воювам за вас срещу всеки друг.
Стивън пусна ръцете на Пърси и той се изправи.
Стивън се обърна към останалите.
— Всички други земеделски земи, принадлежали на бившия граф, давам на… — Замълча за миг и запремества поглед от Филип към Уейлрън и обратно. — … Давам ги на приората на Кингсбридж, за строителството на новата катедрала.
Филип едва се сдържа да не изреве от радост — беше спечелил! Не успя да се овладее и лицето му засия от задоволство към краля. Погледна към Уейлрън. Беше стъписан до дъното на душата си. Дори не се опита да запази самообладание: устата му беше широко отворена, очите му бяха облещени и бе зяпнал в краля с откровено неверие. Погледът му се измести към Филип. Беше разбрал, че се е провалил и че Филип е облагодетелстваният от провала му, но не можеше да си обясни как е станало това.
Крал Стивън заяви:
— Приоратът Кингсбридж също така ще има правото да взима камък от графската кариера и дървен материал от горите му, без ограничения, за строителството на новата катедрала.
Гърлото на Филип пресъхна. Сделката не беше такава! Кариерата и гората трябваше да са притежание на приората, а Пърси трябваше да има само ловни права. Реган все пак бе променила условията. Сега Пърси щеше да притежава имота, а приоратът имаше правото само да взима дървен материал и камък. Разполагаше само с няколко секунди, за да реши дали да отхвърли цялото споразумение. Кралят продължаваше:
— В случай на разногласие, шерифът на Шайринг ще отсъжда, но страните ще имат правото да се обръщат към мен като последна инстанция.
Филип мислеше трескаво. Реган беше постъпила възмутително, но имаше ли значение? Сделката все пак му даваше повечето от това, което бе искал. В този момент кралят обяви:
— Вярвам, че това споразумение вече е одобрено от двете страни тук. — Вече нямаше време да реагира.
— Да, милорд кралю — заяви Пърси.
Уейлрън отвори уста, за да отрече, че е одобрил компромиса, но Филип го изпревари:
— Да, милорд кралю.
Епископ Хенри и епископ Уейлрън извърнаха глави и го зяпнаха. Израженията им издаваха пълно изумление, след като бяха осъзнали, че Филип, младият приор, който дори не беше съобразил да облече ново расо за пред кралския двор, беше сключил сделка с краля зад гърба им. След миг лицето на Хенри се отпусна в добродушна усмивка като на възрастен човек, победен на мерелс от хитроумно хлапе. Но погледът на Уейлрън беше злонамерен. Филип имаше чувството, че може да отгатне какво става в ума му. Епископът осъзнаваше, че е допуснал дълбоката грешка да подцени противника си и беше унизен. За Филип този момент компенсираше всичко: предателството, унижението, пренебрежението. Вдигна брадичка, рискувайки да извърши греха на гордостта и удостои Уейлрън с поглед, който казваше: „Ще трябва много да се постараеш, за да надхитриш Филип от Гуинед.“
— Нека Бартоломю, бившият граф, да бъде уведомен за решението ми — разпореди кралят.
Бартоломю беше в тъмница някъде наблизо, предположи Филип. Спомни си за онези деца, които живееха със слугата си в разрушения замък и го жегна чувство за вина, щом си помисли какво ли щеше да стане с тях сега.
Кралят освободи всички, освен брат си. Филип прекоси залата окрилен от възторг. Стигна до стълбищната площадка едновременно с Уейлрън и се отдръпна, за да го пропусне пръв. Епископът го прониза с отровен поглед. Когато заговори, гласът му беше изпълнен с жлъч и въпреки възторга, думите му го смразиха до костите. Маската на омраза отвори устата му и Уейлрън изсъска:
— Кълна се във всичко свято, никога няма да построиш църквата си.
После придърпа черния халат около раменете си и заслиза по стълбището.
Филип разбра, че си е създал враг за цял живот.
III
Уилям Хамли трудно можеше да затаи възбудата си, когато Ърлскасъл се появи пред очите му.
Беше следобеда в деня, след като кралят бе взел решението си. Уилям и Уолтър бяха яздили близо два дни, но младежът не изпитваше умора. Имаше чувството, че сърцето му се е издуло в гърдите и спира дъха му. Скоро щеше да види отново Алиена.
Някога се беше надявал да се ожени за нея, защото бе дъщеря на граф, а тя го беше отхвърлила три пъти. Потръпна, щом си спомни присмеха й. Беше го накарала да се чувства все едно, че е никой, прост селянин. Беше се държала все едно, че фамилията Хамли не значи нищо. Но играта се бе обърнала. Сега нейната фамилия не значеше нищо. Той беше синът на граф, а тя — нищо. Нямаше никаква титла, никакво положение, никаква земя, никакво богатство. Той щеше да владее замъка и щеше да я изхвърли навън, и тогава тя дори дом нямаше да си има. Беше твърде хубаво, за да е истина.