Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Бригадирът не знаеше нищо за политическата философия, но знаеше, че в този момент е загубил всяка грижа за живота или смъртта на което и да е човешко същество в страната. Мислеше си, с ръка върху телефонната слушалка, че може би трябва да предупреди хората, на които щеше да се обади. Те му вярваха — никога не би им хрумнало, че той съзнателно може да ги прати на смърт. Но после поклати глава: това беше само стара мисъл, мисъл от миналата година, останка от времето, когато и той им вярваше. Сега нямаше значение. Мозъкът му работеше бавно, сякаш влачеше мислите си из вакуум, където нямаше никаква емоция, която да ги понесе напред — помисли си, че ще има проблеми, ако предупреди когото и да е, ще настане някаква борба и тъкмо той трябваше да направи някакво огромно усилие, за да я започне. Беше забравил за какво човек започва подобна борба. Истина? Справедливост? Братска любов? Не искаше да полага усилия. Беше много уморен. Ако предупредеше всички хора в списъка си, нямаше да има кой да подкара локомотива, така че щеше да спаси два живота и триста други на борда на „Комет“. Но нищо не откликваше на цифрите в ума му — „животи“ беше просто дума, която нямаше значение.
Той вдигна телефонната слушалка до ухото си, обади се на два номера, повика механик и огняр да се явят на работа веднага.
Локомотив №306 беше тръгнал за Уинстън, когато Дейв Мичъм слезе долу.
— Приготви ми дрезина — нареди той, — ще се кача до Феърмаунт.
Феърмаунт беше малка гара на двайсет мили на изток по линията. Хората кимнаха, без да задават въпроси. Бил Брент не беше сред тях. Мичъм влезе в кабинета на Брент. Той беше там, седнал мълчаливо зад бюрото си, изглежда чакаше.
— Отивам във Феърмаунт — каза Мичъм. Гласът му беше агресивно и прекалено небрежен, сякаш внушаваше, че не е необходим отговор. — Преди няколко седмици там имаха дизел… някакви спешни поправки или нещо такова… Отивам да видя дали можем да го използваме — той млъкна за миг, но Брент не каза нищо. — Както са се стекли нещата, не можем да задържим влака до сутринта. Трябва да поемем риска, независимо какво ще решим. Аз си мисля, че може би този дизел ще свърши работа, но това е последната ни възможност. Така че ако не получиш известие от мен до половин час, подпиши заповедта и прати „Комет“ през тунела с локомотив №306.
Каквото и да си беше мислил Брент, не можеше да повярва, когато го чу. Не отговори веднага, сетне каза съвсем тихо:
— Не.
— Как така „не“?
— Няма да го направя.
— Как така няма да го направиш? Това е заповед!
— Няма да го направя — гласът на Брент притежаваше твърда увереност, незамъглена от каквато и да е емоция.
— Отказваш да се подчиниш на заповед?
— Да.
— Но ти нямаш право да отказваш! И няма да споря. Така реших, отговорността е моя и не те питам за мнението ти. Работата ти е да изпълняваш моите заповеди.
— Ще ми връчиш ли тази заповед писмено?
— Защо, дяволите да те вземат, да не намекваш, че не ми вярваш? Така ли е?
— Защо трябва да ходиш във Феърмаунт, Дейв? Защо не им се обадиш за този дизел, ако мислиш, че имат такъв?
— Няма да ми казваш как да си върша работата! Няма просто да си седиш там и да ме разпитваш! Ще си държиш мутрата затворена и ще правиш каквото ти казвам, или ще ти дам възможност да говориш — пред Комисията по унификация!
Беше трудно да се отгатнат емоциите по каубойското лице на Брант, но Мичъм видя нещо, което наподобяваше изражение на невярващ ужас — само че ужасът идваше от нещо, което само той виждаше, не от думите, и при това не носеше страх — или поне не страхът, на който Мичъм се беше надявал. Брент знаеше, че утре сутрин неговата дума ще се изправи срещу тази на Мичъм — Мичъм щеше да отрече, че е издавал заповедта, щеше да покаже писмено доказателство, че локомотив №306 е изпратен в Уинстън само „да окаже помощ“ и щеше да доведе свидетели, че е отишъл във Феърмаунт да търси дизел; Мичъм щеше да твърди, че фаталната заповед е издадена от и е отговорност изцяло на Бил Брент, главния диспечер, и случаят нямаше да бъде кой знае какво, дори нямаше да издържи на детайлно проучване, но щеше да е достатъчно за Комисията, чиято политика беше последователна единствено в това да не позволява детайлни проучвания. Брент знаеше, че можеше да играе същата игра и да прехвърли заговора върху друга жертва, знаеше, че е достатъчно умен, за да може да го стори, само дето по-скоро щеше да умре, отколкото да го направи.