Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Какво можех да му отговоря, освен да потвърдя времето и мястото, в което да се срещнем? Бях развълнувана и объркана, че Джонатан е станал лекар, ангел на милостта. Но той сигурно очакваше и аз да му разкажа за живота си след раздялата, а аз седях пред компютъра и не знаех какво да напиша. Какво можех да споделя, което да не е срамно за мен? Животът ми беше труден, след като той си тръгна. През повечето време се носех по течението. Повечето от нещата, които бях правила, бяха глупави и незначителни, но си мислех, че само така мога да оцелея. А сега най-накрая животът ми бе станал спокоен, почти монашески, и то не изцяло по мой избор. Но се налагаше да се примиря с него.
Джонатан щеше да забележи, че премълчавам нещо, но аз убеждавах сама себе си, че ме познава и не храни илюзии, че съм се променила през времето, в което не сме били заедно — поне не така драматично като него. Имейлът ми до него бе пълен с любезности: как нямам търпение да го видя и да наваксаме лице в лице пропуснатото време.
Когато този час наближи, се поддадох на глупави капризи, изпълнени с надежда. Джонатан можеше да поиска да види дома ми, затова помолих чистачката да дойде, поръчах скъп букет цветя като за кралска сватба. Заредих хладилника с шампанско и купих хубаво старо каберне.
В нощта преди пристигането му изобщо не спах, а се оглеждах в огледалото. Дали ще му се сторя променена? Педантично проучвах отражението си. Беше невротично да се притеснявам, че съм се променила, да си фантазирам, че съм като другите жени, като героините на телевизионните реклами, които се тревожат за бръчки около устата и пачи крак. Бях си все същата, знаех го. Все още приличах на ученичка с вечно гневно изражение. Имах същото гладко лице, което Джонатан беше виждал и което бе напуснал. Симпатично, но не красиво — проклятието и благословията на живота ми. Достатъчно хубавичка, за да направя впечатление, но не достатъчно красива, за да ме желаят силно. Все още имах обаянието на млада жена, която не може да се насити на секса, макар че всъщност бях преситена. Не исках да изглеждам отчаяна, когато ме види, но нямаше как да го избегна, осъзнах аз, докато се гледах в огледалото. Винаги щях отчаяно да го искам.
Докато се взирах в отражение то си, се почудих дали ще се почувствам странно, когато зърна на другия ден това познато лице сред тълпата от наскоро родени. Дали, когато погледите ни се срещнат, няма да ми се стори, че времето е спряло. Колко време бе минало, откакто Джонатан ме напусна? Сто и шейсет години? Дори не можех да се спомня в коя година бе станало. С изненада установих, че вече не ме боли така силно и разтърсващо, както тогава, че след всичките десетилетия болката бе станала тъпа и пулсираща и нетърпението ми да го видя я заглушаваше с лекота.
Оставих огледалото. Време беше за питие. Отворих изстудената бутилка с шампанско. Защо да го пазя за утре, за нещо, което със сигурност няма да се случи? Не беше ли достатъчен повод за празнуване това, че Джонатан се бе свързал с мен след цяла вечност мълчание? Реших да убия в зародиш надеждата, преди да съм сменила чаршафите или да съм сложила допълнителни кърпи в банята. Той идваше просто да ме види, нищо повече.
„Чакай ме във фоайето на хотела по обед“, беше ми писал в имейла си. Нямах търпение, исках да застана отпред по-рано или направо да се кача в стаята му. Но нямаше ли да изглеждам жалка? По-добре да се преструвам на горда и да покажа някакъв самоконтрол. Затова видях как стрелката на часовника в кабинета ми изпълзя до единайсет часа, преди да изляза, да спра такси и да помоля да ме откара в хотел „Сен Жермен“. Бях сдържана, почти можех да мина за небрежна. През задния прозорец на таксито гледах как малката ми тиха уличка потъва в далечината и заприличва на рисунка на панаирджийска въртележка.
Бях чувала за „Сея Жермен“, но никога не бях ходила там. Беше тих стар хотел на демодирана улица на левия бряг на Сена, много подходящ за лекар на благотворителна мисия, дошъл за няколко дни в Париж. Въздухът във фоайето беше застоял и ако имаше цвят, щеше да е кафяв. На рецепцията стоеше служител с професионално кисело изражение. Проследи ме с поглед, докато седнах на един от кожените столове, наредени на групи във входното помещение. Всички хотелски фоайета ли изглеждат като стая, която е затаила дъх? Столът, който си бях избрала, бе обърнат към пътеката между вратата и рецепцията. Над входа висеше стар часовник с орнаменти, който показваше 11,48.
Като младеж Джонатан винаги караше другите да го чакат. Предполагах, че като лекар се е научил да бъде по-точен. Не се възползвах от вестника, оставен на масичката. Никога не се бях интересувала особено от световните дела и напоследък рядко си правех труда да си купувам вестници. Събитията ме объркваха, бяха все едни и съши. Докато гледах новините, винаги получавах неприятно усещане за дежа вю. Кръвопролития в Африка? Може би в Руанда? Не, чакай, това беше през 1993 година. Или пък в Белгийско Конго, в Либерия? Застрелян държавен глава? Сринат борсов пазар? Чума, полиомиелит, едра шарка, тиф, СПИН? Бях преживяла всичко на безопасна дистанция и наблюдавах от страни как подобни събития измъчват и унищожават човечеството. Беше ужасно да виждаш страдание, а да не можеш да направиш нищо. Бях призрак и винаги седях във фона.