Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Тя се върна на рецепцията, където същият служител я информира, че графинята още я няма. Госпожица Темпъл се огледа многозначително и се доближи до него. Посочи с очи извитата стена с огледалата и попита дали някой е заел частните стаи за вечерта. Служителят не отговори веднага. Госпожица Темпъл каза почти шепнешком, като прие лениво невинен тон:
— Може би познавате другите дами в групата на графинята, госпожа Марчмур или… забравих другите.
— Госпожица Пул? — попита служителят.
— Госпожица Пул! Да! Тя е толкова мила. — Госпожица Темпъл се усмихна широко, като се постара да излъчва едновременно невинност и порочност. — Чудя се дали някоя от тях ще прави компания на графинята, или може би на граф Д’Орканч… в някоя от частните стаи?
Стигна дотам, че прехапа долната си устна и изпърха с мигли. Той отвори един червен тефтер, плъзна пръст по страницата, затвори го, направи знак на един от служителите от ресторанта и когато онзи дойде, посочи госпожица Темпъл и каза:
— Младата дама ще се присъедини към компанията на графинята в стая номер пет.
— Там има още една млада дама — каза сервитьорът. — Дойде преди няколко минути…
— О, още по-добре — каза служителят на рецепцията и се обърна към госпожица Темпъл. — Ще имате компания. Пол, ако обичаш, заведи госпожица…
— Госпожица Хейстингс — каза госпожица Темпъл.
— Госпожица Хейстингс в стая номер пет. Ако вие или другата дама се нуждаете от нещо, просто позвънете на Пол. Аз ще съобщя на графинята, когато дойде.
— Много ви благодаря — каза госпожица Темпъл.
Сервитьорът я поведе обратно в ресторанта, където тя чак сега видя ред врати, чиито брави и панти бяха хитроумно скрити от десена на тапетите, така че бяха съвсем незабележими. Как така не бе видяла първата жена да влиза? Докато беше говорила с графа ли беше дошла? Нейното идване ли беше накарало графа да си тръгне — или го бе направил само за да й отвлече вниманието? Госпожица Темпъл беше много любопитна коя е жената. В каретата към Харшморт с нея бяха пътували три жени, две, от които смяташе, че са госпожа Марчмур и госпожица Пул, но нямаше представа коя бе третата, а и кой знае, можеше да има безброй такива фаворитки. След това се сети за многобройната публика в театъра — като жената с маската със зелените мъниста в коридора. Въпросът беше дали щяха да я познаят. През повечето време в Харшморт бе носила маска — а тези, които я бяха видели без маска, или бяха мъртви, или известни фигури като графинята… поне така се надяваше, но можеше ли да знае със сигурност? Кой друг бе стоял зад огледалото? Госпожица Темпъл пребледня. Роже? Стисна здраво чантата си, извади една монета за сервитьора и остави чантата отворена, за да може лесно да извади револвера.
Той й отвори вратата и тя видя в далечния край на масата жена с маска с пера в тон с яркия синьо-зелен цвят на роклята й — паунови пера, които стърчаха нагоре и оформяха рамка за блестящата й руса коса. Устата й беше малка и ярка, лицето й беше бледо, но по него имаше деликатно нанесен руж, шията й бе зашеметяващо дълга; още не беше свалила сините ръкавици от малките си фини ръце. Напомняше на госпожица Темпъл за едно от онези изкуствено отгледани руски кучета, тънки и бързи и вечно раздразнителни, които имаха обезпокоителния навик да впиват зъби във всичко, което подразни опънатите им нерви. Притисна монетата и ръката на сервитьора, когато той я представи:
— Госпожица Хейстингс.
Двете си кимнаха. Сервитьорът попита дали ще желаят нещо. Нито една не отговори — нито една не помръдна — и след миг той кимна и се оттегли, като затвори плътно вратата.
— Изобел Хейстингс — каза госпожица Темпъл и посочи един е гол в срещуположния край на масата. — Може ли?
Жената й показа да седне с безмълвен жест и госпожица Темпъл седна, като намести роклята си, без да сваля очи от събеседницата си. На масата между тях имаше сребърен поднос с много гарафи с кехлибарени, златисти и рубиненочервени ликьори и множество различни чаши (не че госпожица Темпъл знаеше коя чаша за кое е, а още по-малко какво има в бутилките). Пред русата жена имаше малка чаша с формата на лале на твърдо прозрачно стъбълце, пълна с рубиненочервена течност. Блестеше като кръв през кристала. Тя срещна търсещия поглед на жената — сините очи зад маската бяха един нюанс по-светли от роклята й — и се опита да вложи в гласа си съчувствие: