Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Я казвай какво си намислил! — взех да губя търпение.

— Не се ли сещаш, даскале? — изплю камъчето мъжът. — Аз ще те заменя. Ставало е. Да опитаме. Мен майорът ме отпусна като семеен, а пък твоето тескере…

— Ех, Хюсеине, Хюсеине! — разсмях се и го прекъснах. — Как ти дойде на ум? Нито може да стане, нито аз ще се съглася…

Още не бях изрекъл думата, и Али скочи като петле.

— Абе, будала! — кресна на госта. — Не видиш ли, че обиждаш човека?! Той на държавата ще служи, няма с шикалки да си играе!

— Трай, Али! — викнах и аз. — При мен е дошъл човекът!

Видях, че Хюсеин се сащиса, все едно в небрано лозе го хванаха. Приближих и сложих две ръце на раменете му.

— Хюсеине — викам с най-кроткия си глас, — как тъй ще ме замениш? Нали имаш жена, деца. Кой ще ги гледа, ако от мое име идеш войник?

— Ех! — изпъшка той. — Братята. Щом ми се е паднало…

— Как тъй — паднало ти се?

— Чоп теглихме — сведе поглед човекът. — Ако не бях аз, друг щеше да е. Между отслужилите.

Виж какво излезе — на двора заговор е имало в моя полза. Пуснах го и бръкнах под дюшека. Извадих аргатската си заплата. Колкото пари бяха останали, половината отделих и ги втикнах в шепата на Хюсеин.

— Благодари на всички от мое име — заръчах му. — По нашия край има обичай — който ще ходи аскер, да черпи. Похарчете ги за мое здраве.

Като си тръгна, Али почна да ми се кара.

— Защо даде толкоз пари на тия хайвани?! Знам как ги спечели!

— Нека! Халал да са им — успокоявам го. — Нали държавата ще ме храни и облича…

Отиде той да купува партенки, а аз легнах на нара и се замислих. Името ми влезе в списъка на военните, ама само него щях да им оставя. Да ходя в казарма съвсем не ми беше в сметките. А такъв като мен сигурно и за редовен аскер нямаше да одобрят. Ще ме лашнат нейде я нужници да чистя, я обори да рина. Можеше и да ме освободят заради школата, ама гаранция нямаше. А дам ли се веднъж да ме приберат, по-лошо ще стане. Да бягам тогаз — сто на сто ще ме броят за дезертьор. Военно време — куршум ме чака. Те и сега може би ще пратят депеши за издирване. Ама няма да съм дезертьор, а отклонил се. Ако ме уловят, разбира се…

Ей такива чуденки прехвърлях в главата си, когато Али се върна. Реших да го опипам отдалеч и най-напред да му река, че утре няма да ида с него на повикването.

— Усетих те! — веднага се запали той. — Още одеве те усетих, като шикалкавеше с Хюсеин. Махни тая мисъл от себе си, че никак не е добра!

— Абе, Али — подсмивам се зорлен, — ти чувал ли си една приказка? Гаргадан дернек олмас, булгардан аскер олмас. С други думи — гарги керван не водят, българи в аскер не ходят.

— Остави тия стари глупости — не ме слуша той. — Държавата щом те вика, ще вървиш с нея, ако ще да си гарга посрана.

Разбрах, че няма да се разберем със сокола. Че няма да оправдае намерението ми. И затова е по-добре да не му го казвам.