Небесносини грехове

Отстъпих назад, заех балансирана стойка, доколкото беше възможно с високи токове и вдигнах оръжието. Целех се за изстрел в главата и успях. Главата на вампира избухна в кръв и мозък. Звукът от изстрела сякаш оттекваше вечно и не можах да чуя вика, който забелязах върху устните на втория воин, докато той връхлиташе срещу мен. Главата му избухна като на първия. Цялото обучение за ръкопашен бой е безполезно, ако врагът ти не позволи да се доближиш достатъчно, за да го използваш.

Мюзет стоеше и мигаше, прекалено шокирана, за да се движи, предполагам. Беше покрита с кръв и мръсотия. Русата □ коса и бледо лице бяха като червена маска, изпод която сините □ очи примигваха. Бялата □ рокля бе оцветена наполовина в червено.

Прицелих се в слисаното □ лице. Почудих се, Господ е свидетел, че наистина се почудих. Но нямах нужда от изплашеното възклицание на Жан-Клод „Ma petite, моля те, заради всички ни, не го прави/”, за да се поколебая. Не можех да убия Мюзет, заради това, което Бел Морт можеше да извърши като отмъщение. Но позволих на Мюзет да види в погледа ми, върху лицето ми, в тялото ми, че бих я убила, че исках да я убия, и че, при подходящо извинение, можех да забравя за отмъщението на Бел Морт за една секунда, която щеше да ми бъде необходима, за да дръпна спусъка.

Очите на Мюзет се изпълниха с блестящи сълзи. Беше глупачка, но не чак толкова голяма. Но трябваше да бъда сигурна, така че да нямаме отново такива неразбирателства.

- Какво виждаш по лицето ми, Мюзет? - Гласът ми беше нисък, почти шепот, защрто се страхувах от това, което ръката ми можеше да направи, ако викнех.

Мюзет преглътна, а звукът бе висок за звънтящите ми уши.

- Виждам смъртта си върху твоето лице.

- Да - казах, - да, виждаш я. Никога не забравяй този момент,

Мюзет, защото, ако това се повтори, той ще бъде последният ти миг. Тя изпусна треперещ дъх.

- Разбирам.

- Надявам се, Мюзет, надявам се истински и дълбоко. - Наведох оръжието си, бавно. - Сега, Мърл може да надзирава прибирането на Мюзет и Анджелито по стаите им, веднага.

Мърл пристъпи напред и една малка армия от хиенолаци се придвижиха заедно с него.

- Моята Нимир-Ра говори и аз се подчинявам. - Веднъж го бях чула да говори такива неща на Майка, но никога на мен, или поне не сякаш наистина го вярва.

Мърл прекрачи телата на мъртвите вампири, за да улови ръката на Мюзет. Хиенолаците изглеждаха пребледнели, но по-щастливи. Току-що бях направила всички охранители в помещението по-доволни, защото сега нещата бяха прости. Сега можехме да ги убием, ако пак прецакаха нещо.

Улових изражението на Жан-Клод. Не беше щастлив. Бях улеснила работата на войниците, но не и на политиците. Не, мисля, че бях усложнила дяволски много политическата страна на положението.

Мърл поведе не особено нежно Мюзет над телата. Тя се препъна и единствено масата от хиенолаци попречи на Анджелито да я сграбчи. Мюзет възстанови равновесието си и в стаята внезапно замириса на рози.