Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Но в своята любов тя пресъздаваше и себе си и затова отиде горе — да остане сама в тъмното и да се опита да разбере какво представлява нейното ново „аз“. А ние с Адъм седяхме на люлката на верандата и не продумвахме. Тази вечер Адъм отпадна от играта за всички следващи вечери — и така ти се пада, негоднико.
От играта отпаднаха и всички други, защото дори във вечерите, когато у тях или у нас се събираше цяла тайфа и пускаха грамофона и танцуваха (а някои от мъжкарлаците, между които и ветерани от Франция, току прибягваха да глътнат от бутилката, скрита в чатала на дъба), ние с Ан не ги брояхме. Защото муселинът и ленът са тънки материи и единственият човек на света, с когото съм танцувал прилично, беше Ан Стантън, и нощите бяха топли, и аз не бях чак толкова по-висок от Ан, че да не мога да вдишвам с пълни гърди уханието на косите й, докато сплетените ни от музиката крака чертаеха фигурите на нашата забрава и ние дишахме в такт и скоро аз преставах да усещам недодяланото си тяло и ставах почти безтелесен, лек като перо, безтегловен като празноглав балон, закрепен за земята с една-единствена нишка, който само чака най-лекия повей на вятъра, за да отлети.
Понякога седяхме в двуместната кола и прашехме като вихър извън Бърдънс Лендинг, доколкото това бе възможно при тогавашните пътища и автомобили, летяхме край къщи, борове и мокри от отлива брегове и тогава Ан опираше глава на рамото ми, а косите й се развяваха от вятъра и ме галеха по лицето. Тя се притискаше към мен, смееше си на воля и казваше:
— Джеки, Джеки, каква чудна нощ, каква чудна кажи, Джеки, каква чудна нощ, кажи, кажи, миличък.
И аз трябваше да повтарям след нея тези думи като урок. Или започваше да си тананика или да пее някоя от песните, които пускахме на грамофона — боже, какви бяха тия песни? Не помня. После замлъкваше и седеше неподвижно със затворени очи, докато аз не спрях колата на някое място, където откъм залива духаше достатъчно силен вятър, за да гони комарите. (В безветрени нощи е по-добре да не спираш никъде.) А друг път, когато спирах колата, тя не отваряше очи, докато не я целуна, а аз така я целувах, че дъхът й спираше. Или пък тя ще изчака, докато понеча да я целуна, и тогава ще отвори широко очи и ще извика: „Бау!“ И ще се разсмее. И когато се засилвах да я прегърна, влизаха в действие колене и лакти, тя се кикотеше и увиваше като змия и прибягваше до тактика, достойна за майстор на жиу-жицу. Просто да не повярваш как тази малка седалка на колата даваше такива възможности за прегрупиране и маневриране, каквито дават историческите равнини на Фландрия, и как това същество, което можеше да лежи в ръцете ти гъвкаво като ива, меко като коприна и гальовно като коте, изведнъж се превръщаше в хитро зверче с безброй много остри като игли лакти и коварни колене. А зад тези колене и лакти и остри пръсти, през разпилените коси на лунната или звездна светлина блестяха очите, а от полуотворените устни се ронеше смях, а между смеха — напевни думи:
— Не… обичам… Джеки… никой… не… обича… Джеки… не… обичам… Джеки… никой… не… обича… Джеки.
После тя падаше отмаляла от смях в ръцете ми, аз я целувах, а тя въздишаше и шепнеше:
— Аз обичам милия Джеки. — Прокарваше лекичко пръст по лицето ми и повтаряше: — Аз обичам милия Джеки — въпреки този грозен нос!
После ме дръпваше силно за носа. А аз поглаждах това гърбаво, криво хрущялно страшилище, като се преструвах, че много ме боли, и същевременно страшно се гордеех, че тя го е попипала.
Никога не можех да отгатна дълга целувка ли ще последва или кискане и бесен отпор с лакти. Но това нямаше особено значение, защото краят винаги бе един и същ: тя облягаше глава на рамото ми и гледаше небето. А между целувките ние или мълчахме, или аз й рецитирах стихове — в онези дни аз четях малко поезия и мислех, че ми харесва, — или обсъждахме какво ще правим, след като се оженим. Не й бях направил никакво предложение. Ние просто приемахме, че ще се оженим и винаги ще живеем в един свят от слънчеви плажове и облени от лунна светлина борови гори на брега на морето, пътувания до Европа (където никой от нас не беше ходил), къща сред дъбова гора и кожената седалка на двуместния автомобил, а след време и рой хубави дечица, които аз си представях много мъгляво, а тя много живо, и чиито имена избирахме със сериозни разисквания тогава, когато всички други теми за разговор се изчерпваха. Второто име на всички щеше да бъде Стантън. Едното от момчетата решихме да кръстим на губернатора — Джоъл Стантън. Естествено най-голямото щеше да носи моето име — Джек.