Тайната на Ботичели

Всички поехме със свитата през площад „Свети Марко“. Гълъбите пред нас се издигнаха насред облак от дим. Венеция се бе превърнала в същинска менажерия — граждани, облечени като папагали и лъвове, лудуваха весело с тигри и маймуни, куртизанките покриваха лицата си, но излагаха на показ гърдите си. Уличните продавачи предлагаха маски и чаши вино, циркаджии танцуваха на кокили или жонглираха с огън. Актьори крещяха неприличните си строфи иззад гротескно ухилени маски. Слънцето грееше безмилостно, ала въздухът бе смразяващ. Дъхът ми излизаше на валма от устата ми, но главата ми гореше. Нямах представа накъде сме тръгнали, а и не ми пукаше. Вървях зад майка си, която ми говореше непрекъснато през рамо за гледките, които ни предстояло да видим. Правеше го толкова мило и незлобливо, че се запитах дали бедният ми мозък не си е измислил събитията от вчерашния ден. Тя беше като ветропоказател, променящ посоката си според климата. Вчера буря и мрак, днес — прежурящо слънце.

Доколкото схванах, идеята бе да минем през площада, така че хората да ни видят, а след това да се качим на Бучинторо от пристана Сан Закария, за да започнем един от най-важните ритуали на фестивала — Бракът на морето. Баща ми трябваше да закара баржата си до центъра на лагуната и да хвърли в морето някакъв безценен пръстен, с което да измоли благосклонността му към града за следващите дванайсет месеца. Едва не се разсмях — пристанът Сан Закария бе мястото, където трябваше да се срещна с Бонакорсо Нивола.

Обаче времето си беше наумило нещо съвсем друго. Може би Господ, ако изобщо имаше такъв, се бе вбесил заради съдбата на бедния моряк, защото не след дълго изпрати в небето тъмни облаци, а откъм планините — мощни гръмотевици. От небето се сипна пороен дъжд и тълпите побързаха да се скрият под колонадите, докато над главите им вилици в сребристо и синьо раздираха облаците. Куртизанките се разпищяха и побягнаха с тръскащи се цици и вдигнати поли, под които се разкриха косматите им крака. Перата и кожите се сплескаха, а костюмите прокървиха евтините си бои по паветата, превръщайки се в мръсна дъга. Всеки побърза да намери убежище под сушините на площада, всички бърбореха и се смееха от страх. За малко ме оставиха сама. Заслепена от дъжда и с лека усмивка, играеща по устните — чумата да ги тръшне всички венецианци и техния карнавал! Ококорих очи към небесата, призовавайки светкавицата да ме удари, надявайки се, че подгизналата ми от вода коса е все още достатъчно златиста, за да изкуши стрелите й. И като че ли в отговор на молитвата ми бях заслепена още веднъж, когато небето се разцепи. Обаче светкавицата не ме удари. Единствената полза от нея бе да освети една картина, която бях гледала всеки ден, но всъщност никога не бях виждала.