Червени морета под червени небета
- Автор: Линч Скот
- Серия: Джентълмените копелета #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червени морета под червени небета». Краткое содержание книги:
Кулата на греха е най-изтънченият, най-прочутият и най-силно охраняваният дом за хазарт на света. Уставът за поведението в Кулата на греха е неписан, но строг като устава на религиозна секта. Съвсем просто и съвсем неоспоримо, ако те хванат да мамиш тук, това означава смърт. Предизвикателство, на което Локи Ламора не може да устои...
.... но перфектното престъпление на Локи ще трябва да почака.
Скот Линч изплита интригуваща и завладяваща история, приказка за безбрежни морета и за вероломни хитрости, за вярност и предателство, за дружба, изпитана в най-критични моменти. Напрегнато действие, изпълнено с вълнуващи обрати и коварни съзаклятия - романът на Линч е безспорен хит и възпламеняващо четиво за всички любители на приключенията и изкусната измама.
— Ами нещата ни? Тоест документите? Личните документи? Златото задръжте, но…
— Да го задържа? Ама сериозно ли? Ама че сладурче е този, нали. — Дракаша подритна капака на Локиевия сандък и той се затвори. — Да кажем, че документите ви са залог за доброто ви поведение. Не ми стигат празни пергаменти, а двете ми деца наскоро откриха колко радост доставя мастилото.
— Напълно ви разбрах.
— Езри, замъкни ги на палубата, нека им свалят оковите. Продължаваме да се правим, все едно сме длъжни да отидем на някакво важно място.
2
На квартердека ги посрещна жена с измъчен вид на средна възраст — ниска и обемиста, с ореол от един пръст дълга бяла коса над лице, което несъмнено много години се бе цупило на света. Широките й хищни очи постоянно шареха — приличаше на бухал, който не можеше да реши гладен ли е, или му е скучно.
— Можехте да хванете и не чак такава окаяна сган, ако бяхте се поогледали — изтърси тя без всякакви предисловия.
— А ти можеше да забележиш, че напоследък не се намираме точно на някой изобилен пазар, що се отнася до плячката. — Замира понасяше държанието на жената съвсем спокойно. Очевидно двете се знаеха от твърде отдавна.
— Е, щом искаш да ти изплетат въжета от разнищен коноп, недей да виниш този, дето е плел въжето, като се скъса.
— Знам, че не е хубаво да те обвинявам в каквото и да било, учена жено, защото след това седмици наред всички ще са нещастни. Колко са?
— Двайсет и осем на бака — отвърна тя. — Осем трябваше да ги оставим на борда на плячкосания кораб, всичките са със строшени кости. Щеше да е опасно да ги местим.
— Ще издържат ли до Порт Продигал?
— Ако предположим, че корабът им оцелее. Ако предположим, че вършат, каквото им кажа, което е твърде дръзко…
— Повече не можем да направим за тях, сигурна съм. Състоянието на двайсет и осемте?
— Сигурна съм, че ме чу, като казах „окаяна“, което идва от окаяно състояние, което на свой ред е предизвикано от това, че те са окаяници. Бих могла да използвам и още ред сложни технически термини, и само някои от тях — напълно въображаеми…
— Треган, търпението ми се е свършило толкова отдавна, колкото и твоята хубост.
— Повечето още страдат от дългия престой в затвора. Лоша храна, малко движение и нерви. Откакто са напуснали Гал Верар, се хранят по-добре, но са изтощени и разбити. Само за шепа от тях бих могла да кажа, че са в прилично здраве. И също толкова не са годни за никаква работа, докато не кажа. И няма да отстъпя за това… капитане.
— Не те и моля. Болести?
— Цяло чудо е, че няма, ако ме питате за трески и зарази. Освен това твърде малко такива, които са последици от съешаване. Били са заключени без жени месеци наред, а повечето са от Източен Терин. Твърде малко са склонни да си легнат един с друг, знаете.
— Те губят. Ако пак ми потрябваш…
— Аз ще съм в каютата си, то е ясно. И си наглеждай децата. Те явно направляват кораба.
Локи сподири с поглед жената, която се отдалечаваше по палубата. Единият от краката й тропаше глухо, явно беше дървен, и ходеше с помощта на странен бастун, направен от наставени бели цилиндри. Слонова кост? Не — гръбнакът на някое нещастно създание, скрепен с лъскави металически шевове.
Дракаша и Делмастро се обърнаха към руля — двоен, като този на борда на „Вестоносецът“, управляван в момента от необикновено висок младеж, като че целият съставен от остри, дългурести ъгли. От двете му страни стояха Паоло и Косета — не пипаха руля, но подражаваха на движенията му и се кикотеха.
— Мумчанс! — Дракаша отиде при тях и дръпна Косета от руля. — Къде е Гуилем?
— На посраните въжета.
— Казах му, че е дежурен по дребосъци! — рече Езри.
— Ще му избода шибаните очи! — закани се Дракаша.
Мумчанс изглеждаше невъзмутим.
— На човека му се пикае, капитане.
— Пикае му се — измърмори Косета.
— Тихо! — Замира се пресегна през Мумчанс и дръпна и Паоло от руля. — Мум, знаеш много добре, че не бива да докосват руля и перилата.
— Те не докосваха руля, капитане.
— Нито пък може да танцуват край вас, да увисват по краката ви или да ви помагат по какъвто и да било друг начин да управлявате кораба. Ясно?
— Схванах.
— Паоло, заведи сестра си в каютата и ме чакайте там!