Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Старецът се взря презрително в лечителските шатри. Едион изръмжа.
Дароу присви очи.
- Ако отново я хванем да се представя за принцеса Елин - Едион едва не му изтръгна гръкляна, чувайки думата „принцеса“, - ще се наложи да подпишем смъртната ѝ присъда.
- Само пробвай!
- Само пробвай да ни спреш!
Едион се подсмихна.
- О, няма да си имате работа с мен. Интересно ми е как възнамерявате да екзекутирате толкова могъща хамелеонка.
Дароу игнорира предупреждението му и протегна ръка.
- Мечът на Оринт, ако обичаш.
Рен подскочи.
- Ума ли си загуби, Дароу?
Едион просто впи поглед в него. Старият лорд каза:
- Този меч принадлежи на истинския генерал на Терасен, на принца командир. Тъй като ти вече не носиш това звание, мечът трябва да бъде върнат в Оринт. Докато не назначим нов, достоен носител на титлата.
- Притежаваме този меч, Дароу, единствено благодарение на Едион - просъска Рен. - Ако той не ни го беше отвоювал, още щеше да ръждясва в съкровищницата на Адарлан.
- И вечно ще сме му признателни за това. Поне за това.
Глух тътен изпълни главата на Едион. Дароу не прибра ръката си.
Вероятно заслужаваше подобно наказание. Заради провала на бойното поле, задето не бе спазил обещанието си към Елин да защити тези земи. За постъпката си към хамелеонката, пленила сърцето му от мига, в който разкъса валгските войници в канализацията на Рифтхолд.
Едион свали ножницата на древния меч от колана си. Рен възропта, но той не му обърна внимание и хвърли Меча на Оринт към Дароу.
Липсата на познатата тежест върху хълбока му го накара да загуби равновесие.
Старецът загледа меча в ръцете си. Подлото копеле дори плъзна благоговейно пръст по костената му дръжка.
Едион каза:
- Мечът на Оринт е само парче метал и кост. Винаги е бил единствено това. Важно е какво вдъхва на носача си. Истинското сърце на Терасен.
- Много поетично, Едион - отвърна Дароу, завъртя се на пета и тръгна към единия край на лагера, където несъмнено го чакаха придружителите му. - Командирът ти Килиан е новият генерал на Гибелния легион. Ще получиш заповеди от него.
Снежните вихрушки погълнаха стария лорд . едва след няколко крачки.
- Оставаш си генерал, каквото и да разправя - възнегодува Рен.
- Господарите на Терасен се произнесоха.
- Защо не се съпротивляваш? - подскочи Рен с пламнали очи. - Просто му даде меча...
- Не ме е грижа. - Едион дори не понечи да прикрие умората, отчаянието и гнева си. - Нека задържи меча. И армията. Не ми пука.
Този път Рен не го спря. Едион влезе в палатката си и излезе чак призори.
***
Господарите на Терасен бяха отнели меча на генерал Ашривер.
Мълвата плъзваше от огън на огън, разливаше се като вълна сред армията.
Войникът беше нов в Гибелния легион - постъпил беше едва лятото. Голяма чест, макар и във време на война. Чест, макар и семейството му да го бе пуснало със сълзи на очи.
Да се бие за принц Едион, за Терасен - за това си струваше да напусне родния си чифлик. Да изостави красивата фермерска дъщеря, която така и не бе успял да целуне.
Струваше си едно време. Вече не.
Мъжете, с които се бе сприятелил през месеците на обучение и битки, бяха мъртви.
Войникът, свит пред малкия лагерен огън, беше последният оцелял от младите попълнения в легиона, които в началото на лятото с нетърпение бяха очаквали да изпробват уменията си срещу Валгите.
А сега, в мъртвото сърце на зимата, той се наричаше глупак. В редките случаи, когато решеше да проговори.
Думите се бяха превърнали в ненужни, чужди. Чужди като полузамръзналото му тяло, което вече никога не се стопляше, колкото и близо да спеше до огъня. Ако сънят изобщо дойдеше покрай писъците на ранените и умиращите. Покрай мисълта за страшилищата, преследващи ги на север.
Нямаше кой да им помогне. Да ги спаси. Вярата, че кралицата е сред тях, се оказваше лъжовна. Заблудата от страна на една хамелеонка. Никой не знаеше къде се бие сега Елин Галантиус, какво е сметнала за по-важно от тях.
Мразовитата нощ го притискаше отвсякъде, заплашвайки да погълне крехкия огън пред него. Войникът се приближи към пламъците, разтреперан под износената си пелерина. Всяка болка, всяка драскотина от последното сражение пулсираше мъчително.
Ала нямаше да изостави армията си. Както шепнеха някои. Въпреки че бяха снели принц Едион от генералския пост, въпреки че кралицата не им се притичваше на помощ - нямаше да изостави тази армия.
Беше се заклел да брани Терасен. Семейството си. И щеше да удържи на клетвата си.