Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Въпреки собствената си напрегнатост Изорн изгледа състрадателно графа. Еолаир изпита усещането, че го скастрят.

— Те най-добре знаят как да победят сродниците си.

— Знам, знам. — Еолаир плесна дръжката на меча си. — Но бих дал какво ли не…

Откъм склона се понесе пронизителен звук. Присъединиха се още два рога.

— Най-после! — Графът на Над Мулах пое дъх и се извърна върху седлото. — Тръгваме след ситите — викна той на мъжете си. — Дръжте се един до друг. Пазете си гърбовете и не се губете в тази проклета мъгла.

Ако беше очаквал да чуе в отговор боен вик, би трябвало да остане разочарован. Все пак те го последваха, щом препусна нагоре по склона. Обърна се и ги видя да газят през снега, мрачни и навъсени като затворници, и отново му се прииска участта им да не беше така тежка.

„Какво бих могъл да очаквам? Воюваме със свръхестествен противник, съюзниците ни са не по-малко странни, а и сражението дори не е на наша земя. Трудно им е да осъзнаят, че е за доброто на Хернистир, камо ли за доброто на техните селца и семейства. И на мен ми е трудно да го осъзная, макар да го вярвам“.

Щом се приближиха до потъналата в сянка стена на Наглимунд, мъглите се заусукваха около тях. Зад пролома в стената се виждаше едва доловимо придвижване на силуети, но някаква слухова измама превръщаше пронизителните крясъци на норните и подобните на птиче чуруликане бойни песни на ситите в отекващ тътен. Огромната дупка в стената изведнъж изникна пред тях като уста, зейнала да нагълта всички простосмъртни.

Щом Еолаир мина през нея, светкавица разряза въздуха, последвана от оглушителен трясък. В един миг като че ли всичко се преобърна наопаки: мъглата почерня, а силуетите пред него избеляха. Конят му се вдигна на задните си крака, изцвили и се опита да се освободи от юздите. Стовари се нова мощна светкавица и заслепи графа. Щом зрението му се възстанови, той видя, че конят му препуска ужасен обратно към пролуката в стената насред замаяните и блъскащи се мъже на графа. Еолаир дръпна свирепо юздите, но без никакъв резултат. Изруга, измъкна крака от стремената, скочи от седлото и падна на покритата със сняг земя; конят продължи да препуска като обезумял — разблъскваше и тъпчеше паникьосаните войници.

Еолаир се мъчеше да си поеме дъх. Нечии яки ръце го сграбчиха и го вдигнаха на крака. Двама от хернистирците му го гледаха ужасено.

— Тази… тази светлина — запелтечи единият.

— Конят ми обезумя — надвика врявата графът.

Изтръска снега от гамашите и туниката си и закрачи напред. Мъжете го последваха. Конят на Изорн не се беше уплашил и младият римър вече беше потънал някъде в мъглата пред тях.

Вътрешният двор на Наглимунд напомняше кошмарна леярна. Мъглата се носеше като едри валма пушек, а от високите прозорци периодично бълваха огнени езици и пролазваха по каменните стени като пламнали завеси. Ситите вече се намираха в непосредствена близост до норнските защитници. Сенките им, преувеличени от пламъците и мъглата, се простираха над замъка като воюващи божества. Еолаир за момент си помисли, че знае какво е видяла Мейгуин. Прииска му се да се захлупи по лице и да остане така, докато всичко не премине.

От мъглата изскочи конник. Беше Изорн.

— Притиснати са пред вътрешната крепост — извика той. На брадичката му имаше кървава ивица. — Там са великаните.

— О, богове — промълви Еолаир.

Той махна на мъжете си да го последват и се спусна след Изорн. Ботушите му затъваха на всяка крачка в снега и той изпита усещането, че се катери по стръмен хълм. Знаеше, че ризницата му е прекалено тежка, за да може да тича дълго. Задъхваше се с последни усилия, понесъл вече не един и два удара.

Битката пред вътрешната крепост представляваше суматоха от остриета, мъгла и почти невидими противници, която погълна воините на Еолаир. Изорн се спря да вдигне едно паднало копие и препусна срещу един окървавен великан, който отблъскваше половин дузина сити с тоягата си. Еолаир долови движение от едната си страна и се обърна — някакъв тъмноок норн връхлиташе насреща му, размахал сив топор. Графът отби удара, но се подхлъзна и падна на едно коляно. Преди противникът му да успее да се възползва от това, той грабна шепа сняг и го метна в лицето на норна. Без да чака да види дали е успял да разсее противника си, се втурна напред, размахал меча си на височината на глезена му. Чу се стържене на стомана в кост и неприятелят му рухна върху него.

Следващите мигове протекоха в някаква абсолютна тишина. Шумовете на битката заглъхнаха, сякаш той премина в някакво друго измерение — безмълвен свят, широк само един лакът и няколко пръста дълбок, в който не съществуваше нищо друго освен паникьосаните му усилия, учестеното му дишане и костеливите пръсти, стиснали гърлото му. Белезникавото лице се рееше пред него, хилеше се безмилостно като демонична маска. Очите на съществото бяха плоски тъмни камъчета, а дъхът му миришеше на ледена дупка в земята.