Съдбовният кораб [bg]

Разговорът тази вечер се бе отклонил към земите на далечния юг. Някои си спомняха просторно, сухо място, лишено от всякакъв съществен дивеч.

— Отнемаше дни, за да прелетиш над него — заяви Телур. — И като че ли си спомням как щом се приземиш, пясъците така пареха, че не можеше да се стои върху тях. Трябваше да… да…

— Да се заровиш! — развълнувано се намеси друга змия. — Как мразех песъчинките под ноктите и особено в свивките на кожата ми. Но това беше единственият начин. Да се приземиш леко беше грешно. Трябваше да се плъзнеш така, че веднага да разчупиш горещата кора на пясъка и да достигнеш до по-хладния слой. Не че по-хладният слой беше много по-хладен!

Тази сетивна следа, песъчинки в свивките на кожата ѝ, сграбчи въображението на Шривър. Тя не само почувства горещия пясък, но и вкуси необичайната горчивина на региона. Раздвижи челюсти, за да си припомни по-добре.

— Затворете ноздрите си срещу прахта! — възторжено ги предупреди тя.

Друга змия затръби развълнувано.

— Но си заслужаваше. Защото веднъж щом прелетиш над просторите от син пясък, те очаква… те очаква…

Нищо. Шривър остро си припомни очакването. Щом пясъците се сменяха от златни на сини, значи си почти там, а отвъд синия пясък се намираше нещо, оправдаващо дългия полет без храна; нещо, заслужаващо риска от опасните пясъчни бури, за да го достигнеш. Защо можеха да си спомнят жегата и неудобството от песъчинките, но не и целта на полета?

— Чакайте! Чакайте! — възкликна белият, внезапно развълнуван. — Знам какво беше! Отвъд синия пясък беше, о, беше толкова красиво, толкова прекрасно, такава радост да намериш такова нещо! Беше… — Той извъртя глава, червените му очи се въртяха, за да подсигурят вниманието на всяка една от змиите. — Тор! — обяви щастливо. — Големи могили от прясна, кафява, воняща тор! А после се обявихме за Господари на четирите царства. Господари на Земята, Морето, Небето и Торта! О, и как се валяхме в нашето величие, и празнувахме за всичко, което бяхме завладели и присвоили! Паметните пясъци — така чисти и искрящи! Кажи ми, Сесурея Корпс, не изпъква ли този спомен най-ясно от всички други, най-…

Прекали. Оранжевата грива на Сесурея се надигна и той се спусна към белия с широко разтворени челюсти. Почти лежерно, Молкин извъртя тялото си, за да застане между тях. Сесурея бе принуден да се отдръпне. Той никога не би предизвикал Молкин, но изрева раздразнението си към заобикалящите го змии, които се отдръпнаха, за да осигурят пространство на гнева му. Зелените му очи се въртяха гневно.

— Защо трябва да търпим този долен плужек? — настоя змията. — Той се подиграва на стремежа ни и на самите нас. Откъде можем да сме сигурни, че наистина ни води към Помнеща?

— Защото е така — отвърна Молкин. Той разтвори челюстите си, за да погълне морска вода и да я изпомпа през хрилете си. — Вкуси, Сесурея. Сетивата ти са се притъпили от обезсърчение, но вкуси сега и ми кажи какво долавяш.