Драконите на сломеното слънце [bg]

— А намери ли тези отговори, Мина? — попита твърдо мъжът.

— Да — дойде спокойният й ответ.

Просякът поклати глава. Не изглеждаше разгневен. Просто тъжен.

— Мога да те излекувам — предложи Водачката с протегната ръка и пристъпи към него.

Слепецът отстъпи забързано, като едновременно с това прехвърли жезъла от едната си ръка в другата и го изправи пред себе си като преграда:

— Не! — изкрещя. — Сега болките са само физически. Душата ми е здрава и няма да бъде докосната от твоето така наречено изцеление. И макар да крача в мрак, моят мрак не е тъй дълбок, както онзи, в който пристъпваш ти, Мина!

Тя му се усмихна спокойно и лъчисто:

— Чул си гласа, Соломиратниус — произнесе. — И все тъй го чуваш. Нали?

Той не отговори. Постепенно снижи жезъла и остана вгледан в нея за дълги мигове. Гледа я толкова продължително, че Самювал се запита дали наистина не виждаше с това свое млечнобяло око.

— Нали? — повтори настоятелно Водачката.

Мъжът ядно и рязко й обърна гръб. Като почукваше по земята с жезъла си, той напусна пътя и навлезе в близката гора. Краят на жезъла заудря яростно по дънери и храсти. Просякът протегна ръка, за да намери посоката.

— Нямам му доверие — каза капитанът. — Намирисва ми на соламниец. Позволи ми да го пробода с меча си.

Мина се извърна:

— Не можеш да му навредиш. Изглежда немощен, но не е.

— Какъв е тогава? Магьосник? — поинтересува се презрително войнът.

— Не, далеч по-могъщ е — отвърна Водачката. — В истинския си облик той е сребърен дракон, познат на мнозина като Огледало. И Пазител на Цитаделата на светлината.

— Дракон! — Самювал замръзна поразено в средата на пътя, вгледан към храстите. Вече не виждаше никъде просяка и това го тревожеше дори повече. — Мина — произнесе решително. — Нека взема със себе си един отряд и да го последвам! Със сигурност ще се опита да ни избие!

Тя се усмихна едва-едва на страховете му.

— В безопасност сме, капитане. Нареди на мъжете да потеглят. Пътят пред нас е чист. Огледало няма да ни притеснява.

— И защо не? — намръщи се със съмнение той.

— Защото някога, преди много години, Златна Луна, Първата учителка в Цитаделата на светлината, решеше косите ми — изрече тихо Мина.

След което вдигна ръка и съвсем леко докосна обръснатата си глава.