Драконите на сломеното слънце [bg]

— А и ако поради някакво злощастие щитът ни предаде — произнесе многозначително Конал към магьосника, — сме се погрижили и за майката. Веднага щом нахлуе в Силванести, въоръжена до зъби и решена да спасява страната си, ще открие, че в нея управлява собственият й син. Почти ми се иска да зърна изражението на лицето й в този момент.

— Да, е, може би… — Глокъс очевидно не намираше идеята за чак толкова забавна. — Самият аз нямам нищо против да си живея, без отново да ми се налага да виждам лицето на вещицата. Дори и за миг не мога да допусна, че ще позволи синът й да управлява вместо нея. Иска наградата за себе си. За щастие — продължи с усмивка, вече в приповдигнато настроение, — няма никакъв шанс да проправи пътя си към вътрешността. Щитът ще я държи на безопасно разстояние.

— И все пак същият този щит допусна сина й — посочи генералът.

— Понеже исках да го допусне — напомни му чародеят.

— Така твърдиш ти.

— Съмняваш ли се в мен, приятелю?

Глокъс внезапно бе спрял и сега се обърна към Конал в шумоленето от диплите на бялата си мантия.

— Да — отвърна с равен тон генералът. — Понеже долавям съмненията, които ти изпитваш към себе си.

Магьосникът понечи да отговори на обвинението, но затвори уста. Скръсти ръце зад гърба си и продължи напред.

— Съжалявам… — започна Конал.

— Не, приятелю. — Глокъс отново спря и се обърна към него. — Не съм ядосан, просто наранен. Това е всичко. И натъжен.

— Просто…

— Ще ти обясня. Може би тогава ще ми повярваш.

Конал въздъхна:

— Нарочно изопачаваш думите ми. Но добре, ще изслушам обяснението ти.

— Ще ти кажа как стана всичко. Но не тук. Има твърде много хора. — Магьосникът посочи един прислужник, който носеше нанякъде венец от лаврови клонки. — Да отидем в библиотеката. Там ще можем да поговорим на спокойствие.

Библиотеката се намираше в голямо, дълго помещение, изпълнено с полирани лавици, отрупани с книги и свитъци. Цареше тишина. Книгите като че ли поглъщаха всеки звук и си го отбелязваха за бъдеща употреба.

— Когато казах, че щитът е действал съгласно желанията ми — заговори отново Глокъс, — нямах предвид, че съм му дал заповед да пропусне младежа. Магията му се излъчва от дървото в Градината на Астарин. Горските градинари засадиха и отгледаха това дърво точно според инструкциите ми. Лично съм ги съветвал как да вложат магията в него, за да спомогнат растежа му. Така вълшебството е станало част от мен. Посвещавам огромна част от времето и енергията си в това да поддържам и опазвам магията на щита. Понякога се чувствам така — добави след кратък размисъл, — сякаш самият аз съм щитът. Щитът, който пази народа ни в безопасност.

Конал мълчеше в очакване на още.

— Досега само подозирах, че бариерата реагира на неизказаните ми желания — продължи Глокъс. — Желания, за които дори не подозирам. Отдавна исках на този трон да седне владетел. И щитът е доловил това мое подсъзнателно желание. Ето как, когато Силваношей случайно се е доближил, щитът просто го е пропуснал.