Драконите на сломеното слънце [bg]

Самювал беше ветеран от много кампании и знаеше, че щом времето се развали, щом завали дъжд, пътят се стесни, вятърът задуха и противникът ги нападне в гръб, войниците щяха да започнат да разсъждават по малко по-различен начин. Щяха да започнат да мърморят и да се оплакват, а не беше изключено някои да опитат и да причиняват неприятности. Все пак, засега задълженията му си оставаха леки. Яздеше редом с Мина и беше обект на завист от страна на всички в следващата ги колона. Стоеше до нея, додето Мина проследяваше отминаващите мъже. Всяка вечер оставаше в палатката й, за да разучават картите и да планират маршрута за следващия ден. Спеше недалече от нея, увит в собственото си наметало и с ръка на меча, готов да се втурне на помощ, ако възникнеше нужда.

Не се страхуваше, че някой от мъжете би я наранил. Докато лежеше, увит в наметалото си и се взираше към звездното небе, не можеше да не се зачуди над тази мисъл. Мина бе млада жена — доста привлекателна млада жена. Капитанът дори не можеше да преброи жените, с които беше лягал. Обикновено една привлекателна жена, толкова красива, колкото беше Мина, би накарала кръвта в жилите му да закипи, а слабините му да загорят. Но в този случай тръпката отсъстваше, а и доколкото можеше да прецени от приказките из лагера, останалите се чувстваха по същия начин. Обичаха я и я обожаваха. Бяха изпълнени със страхопочитание и уважение. Но лично той не я желаеше и не можеше да назове някой, който да я иска по този начин.

На следващия ден отново поеха на път. Самювал изчисли, че ако всичко с Галдар минеше добре, минотавърът ще ги настигне след около два дни. Интересното бе, че досега капитанът не беше имал вземане-даване с минотаври и не ги обичаше много, но сега очакваше завръщането на Галдар с нетърпение…

— Сър! Спрете хората! — извика един от съгледвачите им.

Самювал даде заповед колоната да остане на място и се приближи до съгледвача.

— Какво има? — попита. — Великани?

— Не, сър. — Мъжът отдаде чест. — На пътя пред нас има един сляп просяк, сър.

Самювал побесня:

— Накара ни да спрем заради някакъв си проклет просяк?

— Ами… сър… — Съгледвачът изглеждаше объркан. — Застанал е на пътя ни.

— Хвърлете го в храстите! — ревна капитанът.

— Има нещо странно в него, сър — каза смутено мъжът. — Не е съвсем обикновен просяк. Мисля, че е най-добре да дойдете да го видите сам, сър. Той твърди… твърди, че чакал Мина — завърши с уголемени очи войникът.

Самювал потърка замислено брада. Не беше изненадан, че слуховете за Мина са се пръснали пред тях, но го изненадваше, а и тревожеше фактът, че освен за присъствието им, знаеха и за маршрута, който следваха.