Драконите на сломеното слънце [bg]

— Имах тази възможност — отвърна, изпълнен с достойнство Кайрин. — Глокъс искаше да ме направи Говорител, но аз отказах. Познавах майка ви и баща ви. Обичах и двамата. Тронът е ваш. Не възнамерявам да го узурпирам.

Младият крал осъзна, че напълно е заслужил укорите му.

— Прости ми, братовчеде. Заговорих преди да успея да обуздая езика си. Но вярвам, че грешиш по отношение на Глокъс. В сърцето му има място единствено за добруването на Силванести. Само фактът, че се е издигнал от низините, говори в негова полза и в полза на чичо ти, задето е прозрял истинските му качества, а не е бил заслепен от класови предразсъдъци, както нерядко се е случвало с нас, елфите, в миналото. Майка ми често обичаше да повтаря, че сме си нанесли непоправими вреди със склонността да съдим хората по техния произход, вместо да оценяваме реалните им способности. Един от най-доверените й офицери на име Самар, се беше издигнал до поста си на съветник от редови войник.

— Ако Глокъс идваше с опит в управлението, аз пръв бих го подкрепил, без значение какъв е произходът му. Но всичко, което той направи, бе да посади едно магическо дърво — отвърна кисело Кайрин — и да разпъне над главите ни щит.

— Щитът е там заради личната ни безопасност — възрази Силваношей.

— Затворниците в килиите си също са в безопасност — каза събеседникът му.

Младият крал потъна в размисъл. Нямаше как да се усъмни в честността и искреността на своя братовчед. Но и не искаше да чува нищо срещу регента. Честно казано, Силван се чувстваше като погребан под новите и големи отговорности, които му вменяваше управлението. Мисълта, че някой като Глокъс е до него, за да го съветва и напътства по всички въпроси, му бе приятна. Някой толкова издигнат, учтив и очарователен като Глокъс.

— Хайде да прекратим този спор, братовчеде — каза накрая. — Ще взема предвид твоите думи и знай, че ти благодаря, задето проговори със сърцето си. Сигурен съм, че не е било лесно да направиш такава стъпка. — Той протегна ръка.

Кайрин с готовност взе десницата на братовчед си и я разтърси топло. Двамата заговориха за предстоящата коронация и съпровождащите я церемонии, както и за властващата мода в танците на елфите. След това Кайрин се накани да тръгва, като обеща да съпроводи краля по време на възкачването му на трона.

— Ще нося короната, която за последно е украсявала главата на моя дядо — рече замислено Силван.

— Нека на Вас донесе повече щастие, отколкото на него, Ваше величество — пожела му Кайрин, след което се оттегли с мрачно изражение.

Младият крал със съжаление го остави да излезе, тъй като намираше приятелската му, жизнерадостна компания за изключително приятна, въпреки че все пак чувстваше известно раздразнение от опитите на братовчед си да развали прекрасната му утрин. В днешния ден, единствен и неповторим в сравнение с всички други, кралят не биваше да изпитва нищо друго освен радост.