Драконите на сломеното слънце [bg]

— Човекът пита за мен. Ще се срещна се него — заяви тя и скочи от седлото. — Пътуваме от дълго време. Мъжете имат нужда от почивка. Къде е той, Ролоф?

— Точно пред нас — посочи съгледвачът. — На около половин миля. На билото на хълма.

— Самювал идва с мен — каза Водачката. — Другите остават тук.

Капитанът го забеляза, още преди да стигнат до него. Пътят, който следваха, се изкачваше и спускаше през поредица от невисоки възвишения. Точно както бе казал съгледвачът, просякът ги очакваше на билото на едно от тях. Седеше на земята, подпрял гръб на някаква скала; в ръката си държеше дълъг, здрав на вид жезъл. Когато ги чу, той се изправи и съвсем бавно, слепешката, се обърна към тях.

Беше по-млад, отколкото очакваше капитанът. По раменете му падаше дълга коса, окъпана в сребристите утринни лъчи на слънцето. Лицето му беше гладко и младежко. Може би в миналото дори красиво. Носеше перленосива мантия, протрита и оръфана по ръбовете, но извънредно чиста. Всичко това Самювал забеляза едва по-късно. Сега можеше единствено да се взира в отвратителния белег на лицето на непознатия.

Изглеждаше като следа от изгорено. Косата от дясната страна на главата на мъжа беше опърлена. Белегът се спускаше отдясно наляво и завършваше под брадичката му. Около дясното си око бе привързал прокъсан парцал. Капитанът с нездраво любопитство се зачуди дали окото все още стои на мястото си или е унищожено, напълно разтопено от ужасната топлина, изсушила кожата и прогорила косата на непознатия до самите й корени. Лявото око стоеше на мястото си, но очевидно без всякаква полза, понеже не помръдваше. Раната изглеждаше прясна — вероятно на не повече от месец. Даже и да изпитваше болка, човекът с нищо не го показваше. Стоеше мълчаливо и очакваше приближаването им. И макар да не виждаше, бе обърнал лице по посока на Мина. Навярно просто беше доловил разликата между леките й стъпки и тежкия тропот от ботушите на Самювал.

В този момент Водачката се закова на място и капитанът видя как се напряга, сякаш изненадана от нещо. Сетне Мина просто вдигна рамене и се приближи до просяка. Самювал я последва с ръка на дръжката на меча. Макар непознатият да бе сляп, откъм него се усещаше някаква стаена заплаха. Точно според думите на съгледвача, около този просяк имаше нещо изключително странно.

— Значи ме позна — произнесе мъжът, без да сваля невиждащото си око от нея.

— Да, познах те — отговори тя.

Капитанът откри, че с мъка сдържа поглед върху ужасната рана на непознатия. Изпод парцала се стичаше жълтеникава гной. Кожата около изгореното място бе ужасно зачервена, подута и възпалена. Долавяше миризмата на загниваща плът.

— Кога се случи? — попита тя.

— В нощта на бурята — отговори просякът.

Мина кимна, сякаш го беше очаквала:

— Защо си излязъл в бурята?

— Чух глас — отвърна той. — Трябваше да разбера.

— Гласът на Единия Бог — каза Водачката.