Прокобата на Господаря Гад [bg]

С помощта на рамените Протал намираше по-преки пътеки през насечената земя. И часове след залеза на този четвърти ден, когато луната висеше пакостно в небето, отрядът спря уморено за нощувка при Земелома.

Призори Томас устоя на изкушението да погледне от ръба на огромните канари. Щеше му се да зърне Долната земя, Омърсените поля и Сарангрейв — Великанът все подхвърляше по нещо за тях напоследък. Нямаше намерение обаче да се подлага на поредния пристъп на замайване. Крехкостта на уговорката със самия себе си не го насърчаваше за излишни рискове. Затова остана в бивака, докато повечето му спътници отидоха да се взират отгоре. Но по-късно, когато продължиха на хвърлей камък от ръба, Томас помоли Морам да му разкаже за канарите.

— Питаш за Земелома… — проточи Владетелят тихо. — Говори се, макар за това да не се споменава нищо и в най-старите ни легенди, че Земята се разцепила тук заради кощунството, заровило безмерни злини под корените на Гръмовръх. В гърч, разтърсил я до сърцевината, Земята се надигнала от погнуса към злото, което била насилена да побере. Силата на този потрес откъснала Горната земя от Долната и Земеломът се прострял от Южния хребет през недрата на Гръмовръх и на поне петстотин левги навътре в неизбродената вечна зима на Северните плата. Височината му е различна, но се е проточил през цялата Земя и не ни позволява да забравим.

Гласът му само изостри безпокойството на Томас, който се стараеше да извръща поглед на запад — поне ширналата се там пустош го спасяваше от инстинктивния страх от височини.

Преди пладне времето се промени. Ненадеен рязък вятър задуха от север. Докато се опомнят, черни облаци запълниха небето. Мълнии пореха въздуха, гръмотевиците напомняха за стоварващи се грамадни камъни. От ревящото небе ги заля дъжд като пристъп на безумна ярост. Конете навеждаха глави да се прикрият от шибащите струи. Пороят притискаше ездачите, мокреше ги до кости, заслепяваше. Покорната на гривата Лид прати своите Въжари напред да търсят път, иначе отрядът можеше да се стовари накрая от ръба на Земелома. Протал вдигна жезъла си с пламтящ на върха му ярък огън, за да не се залутат спътниците му. Събраха се нагъсто и стражите обградиха останалите с ранихините си.

В белите проблясъци огънят на Протал изглеждаше слаб и нетраен. Томас се гърбеше върху кобилата и трепваше от всяка мълния, сякаш небето беше скала, която гръмотевиците трошаха на парченца. Не виждаше Въжарите, не знаеше какво се случва дори наблизо. Всеки миг се боеше, че със следващата крачка на Дура ще падне от канарата. Впиваше до болка поглед в пламъка на Протал.

Уменията и калената издръжливост на рамените опазиха отряда, който продължаваше да се тътри към Гръмовръх, но изглеждаше, че чакат небето да се сгромоляса отгоре им. Ездачите познаваха, че не са изгубили вярната посока само защото непрекъснато се навираха в зейналата муцуна на бурята. Вятърът запращаше дъжда в лицата им, вече усещаха клепачите си надрани, а бузите — ожулени. Подгизваха и студът сковаваше ръцете и краката, вцепеняваше ги като постепенното вкочанясване на труп. Но те продължаваха напред, все едно напираха да избутат каменна стена с челата си.