Отровни думи [bg]
- Автор: Пенни Луиза
- Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-376-5
- Переводчик: Нели Лозанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Отровни думи [bg]». Краткое содержание книги:
— Съкровищата, които е изнесъл от Чехословакия, негови ли са били? — попита главният инспектор.
— Не съм питал, нито пък той ми е казвал, но мисля, че не. Беше твърде уплашен. Зная, че се криеше от нещо. От някого. Но не знам от кого.
— Имате ли представа колко време ни изгубихте? Боже мой, какво ви беше в главата? — настоя Бовоар.
— Просто се надявах, че ще откриете убиеца и всичко останало няма да излезе наяве.
— Всичко останало? — възкликна младият следовател. — Така ли мислите за това? Като за някакви си незначителни подробности? Как да открием убиеца, след като непрекъснато ни подвеждахте и заради вас не спряхме да се лутаме?
Гамаш вдигна леко ръка и Бовоар с усилие се отпусна назад и си пое дълбоко въздух.
— Разкажете ни за woo — обади се главният инспектор.
Оливие вдигна глава и го погледна с изтормозен вид. Собственикът на бистрото беше блед и изпит, сякаш за една седмица бе остарял с двайсет години.
— Не споменахте ли, че така се е казвала маймуната на Емили Кар?
— И аз така си мислех, но после разсъждавах още по темата. Според мен тази дума е имала друго значение за убития. Нещо много по-лично. Плашещо. Мисля, че е била вплетена в паяжината и издълбана върху онова парче дърво като заплаха. Навярно само жертвата и убиецът са разбирали смисъла.
— Тогава защо питате мен?
— Защото Якоб може да ви е казвал. Е, Оливие? Казвал ли ви е?
Гамаш пронизваше с поглед мъжа срещу себе си, настоятелно дълбаеше в него, за да намери истината.
— Нищо не ми е казвал — отговори собственикът на бистрото накрая.
Посрещнаха думите му с недоверие.
Главният инспектор продължи да гледа втренчено — опитваше се с всички сили да проникне отвъд мъглата от лъжи. Дали Оливие най-после говореше истината?
Гамаш се изправи. Когато стигна до вратата, се извърна и погледна русокосия мъж. Беше изцеден, кух. Нищо не бе останало от него. Или поне така се надяваше детективът. Като че ли всяка лъжа смъкваше късче от кожата на ресторантьора и сега той седеше в бистрото си, разкъсан на парчета.
— Какво се е случило с младежа? — попита старшият детектив. — Онзи от приказката. Намерила ли го е планината?
— Сигурно. Все пак е мъртъв, нали? — отвърна Оливие.
Глава тридесет и пета
Гамаш се върна в пансиона, взе си душ, избръсна се и се преоблече. Хвърли бърз поглед към леглото, оправено с чисти и свежи чаршафи и с топла завивка. Очакваше го. Но детективът пренебрегна този зов, сякаш бе примамлива песен на морска сирена, и не след дълго с Бовоар пресичаха затревения селски площад на път към временния щаб, където ги чакаха Лакост и Моран.
Седнаха около заседателната маса. На нея бяха разположени снимките на дърворезбите и по чаша силно кафе за всеки. Главният инспектор разказа накратко за пътуването си до островите Кралица Шарлота и за последния разпит на Оливие.
— Значи убитият е разказвал история. Чрез скулптурите си — заяви Лакост.
— Да обобщим какво имаме дотук — предложи Бовоар и се приближи към листовете хартия, закачени на стената. — Отшелника бяга от Чехословакия със съкровищата, докато Съветският съюз се разпада. В страната настъпва хаос, затова той успява да подкупи служителите на пристанището, за да изпратят вещите му с кораб до Монреал. Когато самият той пристига, прибира всичко на съхранение.
— Ако е бил бежанец или имигрант, в базата данни щеше да има негови пръстови отпечатъци — обади се полицай Моран.
Лакост се обърна към него. Знаеше, че е млад и неопитен, затова му обясни:
— Из цяла Канада има нелегални имигранти. Някои се крият, други имат фалшиви документи, с които успяват да минат за легални. С малко мари под масата всичко е възможно.
— Значи с успял да се вмъкне незаконно — кимна Моран. — Ами антиките? Откраднати ли са били? Откъде се е сдобил с тях? Как са попаднали у него цигулката и онова нещо от Кехлибарената стая, например?
— Комисар Брюнел твърди, че Кехлибарената стая е изгубена по време на Втората световна война — намеси се Гамаш. — Има много теории какво се е случило с нея. Според една от тях Алберт Шпеер я е скрил в планината. Някъде между Германия и Чехословакия.
— Така ли? — възкликна Лакост. Умът ѝ заработи на бързи обороти. — Да предположим, че този Якоб я е намерил.
— Ако я беше намерил, цялата щеше да е у него — отбеляза Бовоар. — Да предположим, че някой друг я е открил и е продал плочката на Отшелника.
— Да предположим — добави Моран, — че я е откраднал.