Панаир на суетата (роман без герой)

Докато помагаше на Джоз при неговия труден и сложен всекидневен тоалет, този верен слуга си представяше какво ще направи със същите тези предмети, с които украсява външността на господаря си. Той ще подари сребърните парфюмени шишета и тоалетните принадлежности на една млада дама, към която изпитваше известни чувства, а английските прибори за маса и голямата рубинена игла ще запази за себе си. Тя ще изглежда много добре върху една от прекрасните ризи с дантелени нагръдници заедно с шапката със златния галон и украсения с металически закопчалки фрак (а той може лесно да се прекрои, за да му стане точно по мярка), с бастуна със златната дръжка на капитана и с големия двоен рубинов пръстен, който ще поръча да превърнат в чифт чудесни обици. Всички тези неща ще направят от него превъзходен Аполона и тогава madmoiselle [47] Рейн ще му стане лесна плячка. «Ех, как ще ми приличат тези копчета за ръкавели! — мислеше си той, като ги прикрепяше върху маншетите над дебелите меки китки на мистър Седли. — Жадувам за копчета за ръкавели; ами ботушите на капитана с пиринчените шпори в съседната стая, corbleu [48]! Как ще привлекат те вниманието на хората, когато се разхождам по булеварда!…» И тъй, докато monsieur [49] Изилор държеше с пръсти носа на господаря си и бръснеше долната част на лицето му, въображението му се разхождаше из парка и той се виждаше облечен във фрак и дантелен нагръдник, заедно с madmoiselle Рейн. Той се помайваше мислено край брега и наблюдаваше лодките, които плуваха бавно под хладните сенки на дърветата край речния ръкав, или пък се разхлаждаше с бира на скамейката на една бирария по пътя към Лекен.

За щастие Джоз разбираше какво става в ума на лакея толкова, колкото уважаемият читател и аз подозираме какво мислят за нас Джон и Мери, на които плащаме заплати. Какво ли мислят за нас слугите ни! Ако знаехме какви мисли таят за нас близките ни и скъпите ни роднини, ние щяхме постоянно да живеем в непоносим ужас и в един свят, който щяхме да искаме с радост да напуснем.

Камериерката на Амелия беше много по-малко егоистично настроена. Малцина слуги можеха да се приближат до това мило и добро същество, без да отдадат своята дан на вярност и привързаност към нейната приветлива и нежна натура. И действително Паулина, готвачката, утеши господарката си повече, отколкото сториха това всички други, с които тя се срещна тази нещастна утрин. Когато тя видя как в продължение на дълги часове Амелия седеше край прозорците мълчалива, неподвижна и посърнала, застанала там, за да изпрати с поглед последните байонети на отминаващата колона, добрата девойка взе ръката на господарката си и каза: «Tenez, Madame, est-ce qu’il n’est pas aussi, а l’armee, mon homme a moi [50]?» И с тези думи тя избухна в сълзи. Като се отпусна в прегръдките й, Амелия стори същото и тогава всяка една от тях се залови да жали и утешава другата.