Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
— Сложи шапката на капитана в преддверието — каза той на Изидор, прислужника.
— Може би тя вече няма да му е нужна — отвърна лакеят, като погледна многозначително господаря си. И той също мразеше Джордж, който се държеше към него с типична английска безочливост.
— И попитай мадам дали ще дойде на закуска — каза мистър Седли с голяма величественост, като се срамуваше да разговаря с един слуга за ненавистта си към Джордж. Истината е, че преди това той много пъти бе подхвърлял обидни думи за зет си пред прислужника.
Уви! Мадам не можела да дойде на закуска и да нареже хубавите tartines [46], които мистър Джоз обичаше. Мадам била твърде зле и се намирала в ужасно състояние след заминаването на съпруга си. Така каза камериерката. Джоз прояви съчувствието си, като й наля голяма чаша чай. Това бе неговият начин да изразява нежността си. А сега той отиде още по-далеч — не само че й изпрати закуска, но започна да си мисли какви деликатеси би могла да пожелае за обед.
Изидор, прислужникът, наблюдаваше много сърдито, докато слугата на Озбърн, нареждаше багажа на господаря си преди заминаването на капитана. На първо място, той мразеше мистър Озбърн, чието държане към него, както към всички по-нискостоящи, бе твърде властническо (а прислужниците от континента не обичат да се отнасят към тях безочливо, както към нашите по-благонравни слуги в Англия). На второ място, той се ядосваше, че толкова ценности щяха да се изплъзнат от неговите ръце, за да станат притежание на другиго, когато бедата щеше да връхлети англичаните. Както той, така и много други хора в Брюксел и в Белгия не изпитваха никакво съмнение, че англичаните щяха да претърпят поражение. Почти всички бяха уверени, че императорът ще раздели пруската и английската армии, ще сломи и двете една подир друга и ще навлезе в Брюксел, преди да изминат три дни. И тогава всички движими вещи на сегашните му господари, които щяха да бъдат или убити, или бегълци, или пленници, щяха да станат законно имущество на monsieur Изидор.
Докато помагаше на Джоз при неговия труден и сложен всекидневен тоалет, този верен слуга си представяше какво ще направи със същите тези предмети, с които украсява външността на господаря си. Той ще подари сребърните парфюмени шишета и тоалетните принадлежности на една млада дама, към която изпитваше известни чувства, а английските прибори за маса и голямата рубинена игла ще запази за себе си. Тя ще изглежда много добре върху една от прекрасните ризи с дантелени нагръдници заедно с шапката със златния галон и украсения с металически закопчалки фрак (а той може лесно да се прекрои, за да му стане точно по мярка), с бастуна със златната дръжка на капитана и с големия двоен рубинов пръстен, който ще поръча да превърнат в чифт чудесни обици. Всички тези неща ще направят от него превъзходен Аполона и тогава madmoiselle [47] Рейн ще му стане лесна плячка. «Ех, как ще ми приличат тези копчета за ръкавели! — мислеше си той, като ги прикрепяше върху маншетите над дебелите меки китки на мистър Седли. — Жадувам за копчета за ръкавели; ами ботушите на капитана с пиринчените шпори в съседната стая, corbleu [48]! Как ще привлекат те вниманието на хората, когато се разхождам по булеварда!…» И тъй, докато monsieur [49] Изилор държеше с пръсти носа на господаря си и бръснеше долната част на лицето му, въображението му се разхождаше из парка и той се виждаше облечен във фрак и дантелен нагръдник, заедно с madmoiselle Рейн. Той се помайваше мислено край брега и наблюдаваше лодките, които плуваха бавно под хладните сенки на дърветата край речния ръкав, или пък се разхлаждаше с бира на скамейката на една бирария по пътя към Лекен.
За щастие Джоз разбираше какво става в ума на лакея толкова, колкото уважаемият читател и аз подозираме какво мислят за нас Джон и Мери, на които плащаме заплати. Какво ли мислят за нас слугите ни! Ако знаехме какви мисли таят за нас близките ни и скъпите ни роднини, ние щяхме постоянно да живеем в непоносим ужас и в един свят, който щяхме да искаме с радост да напуснем.
Камериерката на Амелия беше много по-малко егоистично настроена. Малцина слуги можеха да се приближат до това мило и добро същество, без да отдадат своята дан на вярност и привързаност към нейната приветлива и нежна натура. И действително Паулина, готвачката, утеши господарката си повече, отколкото сториха това всички други, с които тя се срещна тази нещастна утрин. Когато тя видя как в продължение на дълги часове Амелия седеше край прозорците мълчалива, неподвижна и посърнала, застанала там, за да изпрати с поглед последните байонети на отминаващата колона, добрата девойка взе ръката на господарката си и каза: «Tenez, Madame, est-ce qu’il n’est pas aussi, а l’armee, mon homme a moi [50]?» И с тези думи тя избухна в сълзи. Като се отпусна в прегръдките й, Амелия стори същото и тогава всяка една от тях се залови да жали и утешава другата.
46
сандвичи.
47
госпожица.
48
тока.
49
господин.
50
Настоявам, мадам, не е ли същото, в армията, с мъжът ми?