Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
— Много мило от ваша страна — каза Джоз, като се прозяваше и мислено пращаше капитана по дяволите.
— Аз… аз… знаете, не исках да тръгна, преди да ви кажа сбогом — каза несвързано Добин, — защото, знаете, някои от нас може вече да не се върнат, и бих желал да видя, че всички сте добре и… и тъй нататък, знаете.
— Какво искате да кажете? — запита Джоз, като триеше очи. Капитанът ни най-малко не го слушаше, нито пък поглеждаше към пълния джентълмен с нощната шапчица, към когото даваше вид, че изпитва такива нежни чувства. Този лицемер бе съсредоточил цялото си внимание към стаите на Джордж и напрягаше очи и уши, като крачеше из стаята, събаряше столове, барабанеше с пръсти, хапеше нокти и по най-различни начини проявяваше силните си вътрешни преживявания.
Джоз никога не бе имал добро мнение за капитана и сега взе доста да се съмнява в храбростта му.
— Какво мога да направя за вас, Добин? — каза той язвително.
— Ще ви кажа какво можете да направите — отвърна капитанът, като се приближи до леглото. — Седли, след четвърт час ние тръгваме на поход и може би нито Джордж, нито аз ще се завърнем. Помнете, че не трябва да се помръдвате от този град, преди да се уверите как стоят работите. Ще стоите тук и ще бдите над сестра си — ще я успокоявате и ще внимавате да не я сполети някаква беда. Ако се случи нещо с Джордж, помнете, че тя има в света единствено вас, към когото да се обърне. И ако на войската ни не й провърви, вие ще се погрижите тя да пристигне благополучно в Англия. И ще ми дадете честната си дума в никакъв случай да не я изоставите. Знам, че няма да го направите — когато става дума за пари, вие винаги сте били много щедър. Имате ли нужда от пари? Искам да кажа, имате ли достатъчно налични средства да се върнете в Англия в случай на нещастие?
— Сър — каза величествено Джоз, — когато имам нужда от пари, аз знам къде да ги търся. А що се отнася до сестра ми, не в и е трябва да ми казвате как да се държа с нея.
— Приказвате като човек с дух, Джоз — отвърна добродушно другият. — Радвам се, че Джордж може да я остави в такива добри ръце. И мога да му предам честната ви дума, че в случай на нужда ще се грижите за нея, нали?
— Разбира се, разбира се — отвърна мистър Джоз, чиято щедрост по паричните работи Добин бе преценил съвсем правилно.
— И ще я изведете благополучно от Брюксел в случай на поражение?
— Поражение! По дяволите, сър, такова нещо е невъзможно. Не се опитвайте мене да плашите — извика героят от леглото си. И като чу Джоз да говори с такава твърдост за дълга си към Еми, Добин се почувствува напълно спокоен. — «Най-малкото — мислеше си капитанът — връщането назад ще й бъде осигурено, в случай че дойде най-лошото.»
Ако капитан Добин очакваше да получи някаква утеха и облекчение лично за себе си, след като види Амелия още веднъж преди тръгването на полка, това негово себелюбие бе наказано тъкмо тъй, както заслужаваше подобен ужасен егоизъм. Вратата на спалнята на Джоз се отваряше към всекидневната, която бе обща за цялата семейна компания, а срещу тази врата се намираше спалнята на Амелия. Свиренето на войнишките рогове бе събудило всички — сега вече нямаше смисъл да се крие. Прислужникът на Джордж събираше багажа в стаята му, а Озбърн влизаше и излизаше от съседната спалня, като му подхвърляше вещите, които смяташе, че ще е необходимо да вземе за похода. И тогава за Добин се откри възможността, за която сърцето му жадуваше, и той зърна още веднъж лицето на Амелия. Но как изглеждаше това лице. Тъй бледо, с такъв безумен и отчаян израз, че след това споменът за него го преследваше като престъпление и видът му го караше да изпитва неописуема болка от ожидание и жал.
Тя бе загърната в бяла сутрешна роба, косата й се спущаше по раменете, а големите й очи гледаха вперено и без блясък. За да помогне при приготовленията за заминаването и да покаже, че и тя може да бъде полезна в настоящия критичен момент, тази клета душица бе взела един Джорджов колан от чекмеджето и следваше мъжа си насам-натам с колана в ръка, като наблюдаваше мълчаливо събирането на багажа. Тя излезе от стаята и застана облегната на стената, притиснала до гърди пояса, чийто тежък ален пискюл падаше надолу като някакво голямо, кърваво петно. Остро чувство за виновност прониза нашия нежно сърдечен капитан, когато я погледна. «Мили боже — мислеше си той, — и аз посмях да надникна в скръб като тази!» А не можеше да й помогне; нямаше средства, с които да облекчи и утеши тази безпомощна и безмълвна мъка. Той се спря за миг и я погледна, безсилен и разкъсван от жал, също както баща би погледнал своето обхванато от болка дете.