Панаир на суетата (роман без герой)

— А пред мене нямаш ли вина, Ребека? Ти не успя, но се опита. Попитай сърцето си дали не е така.

«Тя не знае нищо» — каза си Ребека.

— Той се върна пак при мене. Аз знаех, че ще го направи. Знаех, че никакви лъжи, никакви ласкателства не могат да го задържат за дълго далеч от мене. Знаех, че ще се върне. Молих се на бога да се върне. — Клетата девойка изрече тези думи с такава сила на духа и с такава енергичност, каквито Ребека никога по-рано не бе виждала у нея и пред които стоеше напълно безмълвна. — Какво ти сторих — продължи тя с по-жален глас, — та трябваше да се опитваш да ми го отнемеш? Той беше мой само в продължение на шест седмици. Ти би могла поне през тях да ме пощадиш, Ребека. Но още от първия ден на брака ни ти дойде и го порази. Сега, когато го няма, идваш да видиш как съм, така ли? — продължи тя. — През миналите две седмици ти ме направи достатъчно нещастна — можеше поне днес да се смилиш над мене.

— Аз… аз никога не съм идвала тук — възрази Ребека.

— Вярно. Не си идвала. Обаче го караше да отива другаде. И сега идваш да ми го вземеш, така ли? — продължи тя с по-отчаян глас. — Той беше тук, но сега го няма. Беше седнал на онзи диван. Не се докосвай до него. Седяхме там и приказвахме. Аз бях на коленете му и обвивах с ръце шията, му. И тогава заедно изрекохме «Отче наш». Да, той беше тук и тогава дойдоха и го взеха. Но той ми обеща, че ще се върне.

— Да, мила, ще се върне — каза Ребека, трогната въпреки желанието си.

— Погледни — каза Амелия, — това е неговият колан — нали цветът му е хубав? — И тя взе пискюла и го целуна. По някое време на деня тя го бе опасала около кръста си. Сега бе забравила яда си, ревността си, изглажда, дори и присъствието на съперницата си. Пристъпи безмълвно и почти с усмивка на лице към леглото и започна да гали възглавницата на Джордж.

Ребека си излезе също така безмълвно.

— Как е Амелия? — запита Джоз, който продължаваше да седи на стола все в същото положение.

— Трябва някой да стои при нея — каза Ребека. — Струва ми се, че никак не е добре. — И тя си отиде с много сериозно лице, като отказа на молбите на мистър Седли да остане за ранния обед, който беше поръчал.

По природа Ребека беше добродушна и услужлива. И тя изпитваше към Амелия по-скоро обич, отколкото ненавист. Дори тежките й думи, колкото и укоризнени да бяха, всъщност я ласкаеха — те представляваха само стонове на една смазана от поражение жена. Когато срещна случайно мисис О’Дауд, която съвсем не се беше успокоила от проповедите на епископа и се разхождаше отчаяно в парка, Ребека я спря, за голямо учудване на съпругата на майора. Тя не бе свикнала на подобни прояви на учтивост от страна на мисис Родън Кроли. Ребека я осведоми, че клетата малка мисис Озбърн се намира в отчаяно положение и че е почти обезумяла от скръб, и веднага изпрати добросърдечната ирландка да види дали не би могла да утеши младата си любимка.

— Аз си имам достатъчно собствени грижи — каза мрачно мисис О’Дауд, — и мислех, че клетата Амелия днес не би желала да й се правят посещения. Но ако тя е тъй зле, както казвате, и ако вие, която така много я обичахте, не можете да се погрижите за нея, тогава, бога ми, ще опитам дали ще мога да й бъда полезна. И тъй довиждане, госпожо. — И като изрече тези думи и тръсна глава, дамата с часовника си взе сбогом с мисис Кроли, като никак не се показа благосклонна към присъствието й.