Вълчето братство

Някъде призори зелената жена запуши с ръка устата на Ейвран, сякаш искаше да я накара да млъкне.

Мускулите й се бяха напрегнали. Тя се изправи на едно коляно, задуши във въздуха и прошепна с копнеж:

— Кръв, да.

Сърцето на Ейвран се разтуптя.

Отвън сигурно имаше хора на Радж Атън. Зелената жена бе надушила Непобедими.

Огледа се. Залата беше огромна и пуста. Не им предлагаше място, където да се скрият, само подслон от вятъра.

Но вътрешните опорни греди бяха направени от дебел дъб и на всеки няколко стъпки се кръстосваха от тавански греди. Оформяха нещо като стълба към мертеците, по които бяха накацали гълъбите.

„Щом един торбалан може да се изкатери по тези греди в тъмното — помисли Ейвран, — значи и аз мога.“

Отиде до най-близката греда и се закатери нагоре.

Изненада се колко е трудно. И опасно. Оси бяха свили гнезда в някои от гредите, а гъстите паяжини бяха навсякъде. Грубо издяланите греди дращеха ръцете й.

Уплаши се, че може да я ужили някоя оса или да я ухапе паяк.

Или още по-лошо — да се изтърве и да падне.

След по-малко от минута се изкатери на трийсет стъпки, чак при гълъбите.

Тук не стигаше никаква звездна светлина. В пълния мрак тя се почувства в безопасност.

— Пролет — прошепна Ейвран. — Ела при мен.

Зелената жена остана свита на пода, като котка, готова за скок. Дори да беше разбрала молбата на Ейвран, не го показа с нищо. По-скоро сякаш се канеше да напада — и това уплаши Ейвран.

Колко ли силна беше? Беше паднала от небето, без да се пребие… макар че й беше потекла кръв.

Ако срещнеше някой от Непобедимите на Радж Атън, дали щеше да има шанс срещу него? А ако срещнеше няколко Непобедими?

Зелената жена можеше да е силна, но не беше обучен воин с дарове на метаболизъм.

Един по-бърз противник щеше да я убие за секунди.

— Моля те, Пролет! — прошепна Ейвран. — Ела и се скрий.

Но Пролет остана долу, настръхнала.

— Кръв, да — изръмжа тя свирепо.

Гладът на зелената жена напълни устата й със слюнка. Вчера заранта й се беше приискало да вкуси кръв — когато видя трупа на убиеца на склона. Сега морковите и пащърнакът я бяха заситили донякъде, но Ейвран се сети с копнеж за онзи мъртъв войник. Надяваше се, че зелената ще може да убие някой като него.

„Не, не искам — каза си Ейвран. — Не искам кръв.“

— Пролет, качи се тук веднага! — прошепна тя високо.

И в същия миг чу звук, който я смрази. Извън сградата се разнесе съскане, сухо бръмчене и тракане, по-дълбоко от звука на нападаща гърмяща змия, звук, който беше чувала само веднъж — звука, който издава хала през хитиновите цепки под корема си. При цитаделата Хейбърд Ейвран бе прелетяла ниско над връхлитащите хали. Беше чула десетки хиляди от тях да издават този съскащ гърмеж наведнъж.

Сега чу само една — издишаше бавно, точно отвън, зад вратата.

„Сигурно ме е преследвала чак от цитаделата Хейбърд!“ — помисли ужасена Ейвран. Но не, не беше възможно. Нали бе летяла на Кожоврат. Дори халите не биха могли да я проследят. Тази тук сигурно беше нещо като съгледвач.