Вълчето братство

Но малко след това нещо я подтикна да зарови с две ръце в земята на едно място, където нямаше никакъв стрък. И напипа един хубав голям морков, скрит в пръстта. Някой се беше опитал да го издърпа и бе откъснал само листата отгоре. С малко ровене го извади — дълъг почти до лакътя й.

Вдигна го пред очите си, удивена как е разбрала, че е тук.

През това време зелената жена гледаше боязливо небето. Всеки път щом я шибнеше вятърът, зяпваше изненадана и извърташе глава, сякаш се боеше, че я е докоснала невидима ръка.

Ейвран й показа плячката си.

— Морков. Морков. Много е вкусен. Като кръв, само че не изтича, като го хванеш.

Вдигна го пред очите на зелената жена, за да го види на звездната светлина, после отхапа. Морковът все още беше покрит с пръст, но тя й се стори вкусна като него. Отчупи половината на зелената жена.

Тя отхапа съвсем малко, после седна на земята и задъвка замислено, като кутре, току-що открило първата си обувка.

Ейвран набързо излапа своята половина и й се дощя още. Затвори очи и зарови из градината за нов морков.

Само след няколко мига намери още един, голям като първия. Издърпа го. Зелената приближи и го погледна. После, в почти непрогледния мрак, зарови ръце в пръстта и извади друг, още по-голям — Ейвран не го беше напипала.

„Разбира се, че и тя може да ги намира — каза си Ейвран. — Сега ние сме земни създания, а Земята знае къде се крият съкровищата й. Всички плодове на гората и полето са наши.“

Ставаше нещо странно. Макар да си беше изгубила даровете, беше придобила в замяна нещо друго.

„Не съм обикновена — реши тя. — Не и с тази зелена кръв, която тече в жилите ми.“

Добави към запасите си няколко корена пащърнак, после отиде под дърветата от едната страна на къщата и бързо „намери“ няколко смокини, нападали във високата трева, където никой друг нямаше да ги види. Скоро към всичко това се прибавиха и няколко гъби и малко лешници.

След като събра достатъчно храна, тя поведе зелената жена в тъмното към една голяма сграда в центъра на селището. Може би зиме се използваше за пазар, заслонен от вятъра и дъжда. Или можеше да е песенна къща с висок покрив, за да отекват гласовете на певците и да изпълват залата. Сега сградата беше празна, с широко отворени огромни врати.

Ейвран надникна вътре. Не можа да види нищо. Но веднага се чуха отчаяни врясъци и свиркания на торбалани. След няколко мига двайсетина космати, дребни човекоподобни същества изхвърчаха от сградата, явно уплашени, че Ейвран може да ги убие.

Един торбалан се спъна в крака й, претъркули се и храната, която носеше увита в мръсно парче плат, се разпиля. Ейвран можеше да го изрита, та да изхвърчи през улицата, но макар никога да не беше харесвала торбаланите, не им желаеше и смъртта.

— Щом са тук, значи вътре е безопасно — увери тя зелената жена.

— Щом са тук, значи вътре е безопасно — повтори зелената жена.