Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Взе го за поличба. Не беше сигурен какво означава, но му носеше утеха, също както му носеше утеха напорът на вятъра около кулата.
Тук, толкова високо над града, вятърът беше силен. Духаше с настървена наслада, разбъркваше космите по тялото му, стискаше гърдите му. Вилнееше долу над далечните равнини, биеше го с хладните си плесници, дразнеше го.
Възбуден, крал Андърс започна да кръжи около кулата — скачаше леко от зъбец на зъбец. Един тъмен ъгъл на мозъка му съзнаваше, че отстрани сигурно прилича на луд. Ако го зърнеше някой от стражите или някой от обитателите на владението му толкова късно посред нощ, щяха да се слисат, като го видят как скача в тъмното по зъбците на кулата, предизвиквайки смъртта с всяка своя стъпка.
Беше му все едно.
Усещането си имаше своя логика. Харесваше му да си играе със смъртта с всяка стъпка. От години тревогите го съсипваха, но през последните няколко месеца беше започнал да надмогва страха.
Скачаше бързо и тичаше още по-бързо. За крал с дарове на мускул, гъвкавост и метаболизъм този подвиг не беше особено опасен.
И все пак усещаше опасността. Защото стъпалата му често ожулваха лишеите по голия камък, така че стъпваше несигурно, на моменти дори залиташе на ръба.
„Ах, да полетиш! — мислеше си той в такива моменти. — Ах, да те обкръжи само въздухът!“
Подтикът бе толкова силен, толкова силен, че крал Андърс не можеше повече да му устои.
Той се засили към поредния зъбец, стъпи на гърбицата на водоливника и се хвърли с цялата си мощ от кулата.
Превъртя се и литна, краката му продължиха да бият, и разпери ръце като орлови криле, стиснал очи в екстаз.
И тогава осъзна гибелта си.
„И какво? — помисли си той. — Какво е смъртта?“ Дори да загинеше, този вкус на Въздух, това най-живо от всички дихания, си струваше цената.
Докато падаше, погледна на запад. Вятърът блъскаше дърветата, носеше се устремно към него.
Понесе се над хълмовете със скорост над сто мили в час, може би дори двеста, после запищя над градските покриви.
Крал Андърс затвори очи, готов да срещне ориста си. Стомахът му се надигна от падането.
На пет стъпки над земята вятърът го улови. Завихри се около тялото му и го надигна. Погали косата и кожата му.
Андърс отвори очи и се ухили безумно.
Взря се в центъра на вихрушката. Пред него се оформяше истинско торнадо. Но основата му си оставаше в пълен покой. И този вихър не ревеше в ярост, а дишаше кротко, като спящо бебе.
Вихреше се безшумно и помиташе праха от градските улици. Горе към върха му Андърс можеше да види през вихрушката звезди, все едно че бяха очи. Чудовищният вятър държеше Андърс в ръцете си и го надигаше високо и все по-високо нагоре.
През последните месеци Андърс бе мечтал за тази възможност, беше копнял за нея. Беше се надявал на нея, но съвсем смътно.
Сега той извика високо:
— Добра среща!
И се разсмя с неудържима радост.
Храната, която засища
Ейвран изпълзя от плиткия си гроб. Нощта се беше спуснала над селото. Стомахът й се свиваше от глад, но я порази нещо по-злокобно.
Още като тригодишна, когато кралят бе решил да я направи небесен ездач, я бяха дарили с един дар на мускул, един на жизненост и един на ум.
Винаги се беше чувствала силна и неуморима и можеше добре да запомня нещата. Но сега се почувства изнемощяла както телесно, така и умствено. Мислите й сякаш бяха помътнели.
„Аз съм простосмъртна — осъзна тя. — Някой е убил Посветителите ми.“
Трябваше да е било ужасно. Ейвран често пъти беше прелитала над Синята кула по пътя си към Дворовете на прилива. Огромният замък, кацнал насред океана, винаги й се беше струвал толкова могъщ, толкова силен. Не можеше да си представи как някой ще го завземе.
Но в сърцето си съзнаваше, че някой е превзел Синята кула и сега, в тъмното, се чувстваше опустошена и изоставена повече от всякога в краткия си живот, повече дори от мига, в който трябваше да остави Бранд и всички други в цитаделата Хейбърд.
„Сега съм обикновено момиче. Като всички други. Никога вече няма да яздя граак.“
Едва на девет години, животът й просто беше приключил.
Искаше да легне и да заплаче. Но си спомни нещо, което й беше казвал Бранд: „Ездата на граак не е лесна работа. Ако паднеш, първото, което трябва да направиш, е да провериш дали имаш счупени кости. Ако има, ще трябва въпреки всичко да станеш, да се качиш отново и да долетиш някъде, където ще те спасят. Ако не можеш да го правиш, никога няма да бъдеш небесен ездач.“