Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Беше чувала, че халите често изпращат напред свои съгледвачи. Знаеше също, че предпочитат да хващат плячка в топли, душни нощи, когато времето най-много прилича на условията в техните леговища дълбоко в Долния свят. А тази нощ беше влажна и прохладна, изобщо не беше време за хали.
Чувала беше също, че халите дебнат жертвите си по звука, по мириса и по движението. Ако останеше тук, на мертеците, без да проговаря и да се движи, можеше и да оцелее.
Искаше да предупреди зелената жена, но не посмя дори да прошепне.
Халата отвън изсъска. Зелената жена вдигна глава и изрева от радост; после скочи и се втурна да я пресрещне.
Халата връхлетя през огромните разтворени врати.
Извисяваше се на цели двайсет стъпки — беше толкова огромна, че Ейвран можеше да скочи на гърба й, без да пострада.
Грамадната й кожеста глава беше с големина на фургон, устата й бе пълна с няколко редици остри кристални зъби. Халите нямаха нито очи, нито уши или нос, но по главата на съществото се гърчеха многобройни пипала, като змийчета. Руни на сила бяха дамгосани по главата й — на челото и на колони покрай кожестата й горна устна. Руните блестяха сребърни в тъмното, сияеха със собствена призрачна светлина.
Четирите дълги крака на халата бяха тъмни и тънки, и сияеха като излъскана кост. Огромните й ръце бяха трипръсти и с грамадни нокти, всеки от които беше извит като кивар на южняшки убиец, и също толкова дълъг.
Носеше оръжие — огромен меч от кристал, издялан сякаш от кост на хала. Дебелото острие беше леко изкривено и три пъти по-дълго от човешки ръст.
Халата засъска и размаха оръжието над главата си, сякаш искаше да посече с него отгоре зелената жена, но острието се заби дълбоко в една греда само на няколко стъпки встрани от Ейвран.
Зелената жена нададе вик и се втурна срещу халата.
Ейвран неволно извика:
— Пролет, спри!
Но зелената жена не спря. Само надраска руна във въздуха с две бързи движения на ръката си и се засили.
И цапардоса халата в устата. Ефектът беше смайващ: чу се трясък като от мълния и под плътта на чудовището се пръснаха кристални кости.
Ейвран ахна. Нищо не би могло да направи това. Никакъв боен чук или боздуган — дори да беше в ръцете на воин с двайсет дара на мускул — нямаше да може да нанесе на една хала толкова страховит удар.
Но Ейвран го видя съвсем ясно на звездната светлина. Халата изсъска от болка и се опита да се дръпне, но почти не можа да помръдне.
Зелената жена скочи към нея и отново стовари юмрука си върху главата й. Звукът от удара отекна под тавана.
Халата потръпна и се свлече безжизнено на пода.
Зелената жена скочи отгоре й, натика тънката си ръка дълбоко в главата на чудовището и изтръгна къс от мозъка му.
От раните на звяра потече белезникава течност.
Казваха, че халите нямат собствена миризма, а само се стараят да уподобят миризмите на нещата около себе си.
Но докато Ейвран стоеше ужасена горе на гредите, разбра, че зелената жена беше надушила чудовището.
В затвореното помещение вонята на белезникавия ихор, течащ в жилите на чудовищното насекомо, беше задушаваща и сега и самата тя я подуши — тежка и сладникава. От толкова дни не се беше хранила. Дори храната, която бе опитала, не я насити и си беше помислила, че жадува за прясна и сочна мръвка.
Но сега устата й се напълни със слюнка, сякаш беше някое умиращо от глад същество, от седмици не виждало къшей хляб.
Вече разбираше какво й е нужно, за какво жадува.
Смъкна се на пода. Беше възбудена. Настръхна от ужас, но мирисът от кръвта на халата беше толкова възбуждащ, че тя разбираше, че не може да устои — нито сега, нито никога вече.
Хали. Имаше нужда да яде хали. Но за разлика от зелената жена, Ейвран не можеше да си убие сама.
Втурна се към трупа.
„Грозен избавител, Светъл разрушител“, беше се нарекла зелената жена. Ейвран вече знаеше какво е създадена да унищожава.
И макар и смътно разбра нещо повече за собственото си предопределение. Кръвта на зелената жена течеше в жилите й и двете се бяха превърнали в едно.
Не можа да потисне импулса да се качи върху мъртвото чудовище, заби дълбоко ръцете си и жадно заяде от сладкия мозък, топъл и сочен в кристалния череп на халата.
— Ммм… ммм — ръмжеше доволно зелената жена. — Кръв, да.
— Кръв, да — съгласи се Ейвран и натъпка устата си с топла плът.
Знаеше малко от древните сказания за хали. Знаеше, че когато умрат, родствениците им ги поглъщат. Така те поемаха в себе си магическото знание на халата и нейната сила и най-старите от тях, онези, които са се хранили с плътта на по-младите, ставаха най-могъщи… най-могъщите магьосници, най-силните воини.