Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Най-после Ейвран беше намерила храна, която да я засити, и от това кръвта затече буйно в жилите й. Още докато се насищаше със сладкото месо, усещаше, че тялото й откликва.
„Това е невъзможно — повтаряше си Ейвран. — Хората не стават по-силни от ядене на хали. Може само да им прилошее, ако ядат месо от хала. Аз не съм хала.“
Но се тъпчеше и благодареше на земните сили за този дар.
Жертви в мрака
Наблюдателят наду рога, за да призове войските на Габорн да се подготвят за тръгване, и Мирима изпита безпокойство. Гореше от нетърпение да тръгне към Карис. Среднощната езда щеше да е възбуждаща, а и тя се радваше, че вече ще трябва да носи със себе си само две кутрета, а не четири.
Оседла коня си и се залови с коня на Йоме. Палетата бяха около нея, в конюшнята, тичаха насам-натам, душеха из яслите и се дърпаха за опашките.
Тъкмо беше поставила чула на коня на Йоме, когато влезе Джюрийм.
— Не си правете труда — каза й той с грубия си тайфански акцент. — Нейно величество благоволява да не пътува тази нощ. Ще изчака до утре.
— До съмване? — възкликна Мирима. Така щяха да прахосат цели шест часа.
— По-късно — отвърна Джюрийм. — Сутринта смята да се нахрани, а след това да си вземе даровете от кутретата. Не иска да носи кученцата си в боя, а конят й е достатъчно бърз, за да догони войската.
Мирима и Йоме си бяха избрали палетата по едно и също време. Ако Йоме беше права, Мирима също можеше да вземе даровете от последните си две палета на заранта. Наистина щеше да е по-добре да ги вземе преди да тръгне на път. Йоме нямаше да може да пътува до Флийдс с четири палета — всички в Роуфхейвън щяха да я набедят, че е Вълча господарка.
Мирима не искаше да чака. Това чакане заради Йоме вчера едва не й струваше живота.
Но и не можеше и да тръгне без Йоме. Кралицата имаше нужда от жена, която да я придружава, и Йоме мислеше за нея като за своята Дева на честта, макар че Мирима се надяваше да се окаже нещо повече.
— Е, добре — каза Мирима и се закле наум, че няма да си прахоса нощта. Можеше поне да си вземе лъка и да се поупражнява още малко.
Тя го взе, грабна двете кутрета с една ръка и се запъти към вратата на конюшнята — и тъкмо тогава влезе Габорн.
Тя го подуши преди да го е видяла, и това, което помириса, беше най-ужасна смърт, воня, от която й се дощя да завие и да повърне.
Миризмата сякаш се протегна от едната стена до другата, смъртна воня, която като че ли я стисна за гърлото. Притъмня й пред очите и едва не изгуби свяст.
Мирима пусна палетата и лъка и извика стъписана:
— Чиба!
Кученцата заскимтяха от страх, избягаха в една празна ясла и започнаха да лаят и да вият.
Мирима се свлече на пода, сви се на кълбо и покри главата си с ръце. Всеки мускул по тялото й сякаш се сви от болка.
— Назад, господарю! — изплака тя. — Моля ви, назад!
Но Габорн стоеше на прага, на по-малко от четиридесет стъпки от нея, и я гледаше разтревожено.
— Какво? — попита той. — Какво съм направил? Зле ли ти е?
— Моля ви! — проплака Мирима и се заозърта къде да се скрие. Но конюшнята не беше обикновена. Тук се гледаха подсилени коне, всеки от тях се пазеше зорко и единственият изход беше през вратата, на която стоеше Габорн. — Отдръпнете се! Носите миризма на смърт!
Габорн я изгледа продължително, после се усмихна.
— А, вече си Вълча господарка?
Мирима само кимна. Не можеше да проговори. Габорн бръкна в джоба си и извади едно-единствено заострено тъмнозелено листо.
— Това е тайна, нищо повече. Намерих я да расте на улицата.
Миризмата се усили петдесетократно, след като той протегна листото към нея, и ужасът, който предизвика у Мирима, беше като нажежено желязо, забито в корема й. Тя изплака, обърна лице към стената и затрепера.
— Моля ви, милорд. Моля ви… — Виждаше листото и знаеше, че силите на Габорн като Земен крал усилват многократно обичайните му свойства. Разбираше, че точно този единствен лист е източникът на ужаса, който я бе обладал.
Но след като бе взела дара на мирис от куче, съзнаването не можеше да помогне. Неописуемият ужас, който събуждаше тази миризма, бе неподвластен на разумно обяснение.
Габорн се отдръпна от прага. След като се махна, тя награби скимтящите кутрета и изхвърча през вратата.
Видя го от другата страна на улицата — пускаше ужасното листо на земята.
— Надявах се, че ще ми помогне да отблъсна Радж Атън и неговите убийци — каза й той. — Съжалявам, че не съобразих как може да подейства на теб или на херцог Гроувърман.