Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
— Защо ли не ви вярвам? — попита Мирима.
— Защото, съвсем честно казано, не съм заслужил доверието ви — отвърна Хосуел. — Нито уважението ви, нито приятелството ви. Боя се, че никога няма да ги заслужа.
Мирима се замисли за момент. Предния ден, когато беше в опасност, Габорн я предупреди със своите земни сили. Сега не изпитваше страх, нито долови някакво предупреждение.
Но не вярваше на Хосуел. Сърцето й биеше силно и тя следеше всяко негово движение. Той имаше дарове на метаболизъм и можеше за няколко мига да преодолее осемдесетте разкрача — но не и преди тя да успее да стреля. Дори на звездната светлина се виждаше, че лицето му още е подуто от шамара на Ерин Конал.
— Махнете се оттук — каза Мирима и изпъна лъка.
Сър Хосуел вдигна високо лъка и колчана си и я изгледа хладнокръвно. Усмихна се почти одобрително.
— Трудно е да застреляш човек, нали? Добре се владеете. Добре задържате дъха си, ръката ви е стабилна. От вас ще стане чудесен убиец.
Мирима не отвърна нищо. Не й трябваха похвалите му.
— Ще броя до три — предупреди тя.
— Когато стреляш нощем — продължи Хосуел подигравателно, — умореното око не преценява добре разстоянието. Снишете малко прицела си, Мирима, иначе изобщо няма да ме улучите.
— Едно! — каза Мирима и съвсем малко сниши прицела.
— Ето — каза Хосуел. — Така вече ще ме пронижете хубаво. А сега се поупражнявайте в бърза стрелба. Ако не можете да пуснете петнайсет стрели в минута в близък бой, няма да сте от голяма полза.
— Две! — хладно каза Мирима.
Хосуел улови за миг погледа й. Пръстите на Мирима се бяха запотили и тя тъкмо реши да пусне стрелата, когато Хосуел й обърна гръб и бавно си тръгна.
— Ние сме на една и съща страна, лейди Боренсон — каза той с гръб към нея. Мирима все още се колебаеше дали да го прониже. — Утре вечер може да се сражаваме заедно.
Мирима не отговори. Той я погледна през рамо.
— Три! — каза тя.
Сър Хосуел започна да се отдалечава. Погледът й бе прикован в гърба му. Той измина няколко крачки, след което спря и заговори високо през рамо.
— Вие сте права, лейди Боренсон. Тази нощ наистина ви проследих. Дойдох тук, защото честта ми го изискваше — или по-скоро безчестието ми. Дойдох да ви поднеса извинението си. Извърших зло и съжалявам.
— Задръжте си извинението. Страхувате се, че ще кажа на съпруга си. Или на краля.
Сър Хосуел се обърна към нея.
— Кажете им каквото искате. Като нищо могат да ме убият за това, което направих, както и вие можете да ме убиете сега. Животът ми е във ваши ръце.
Трудно й беше да приеме мисълта за прошка. Не знаеше дали ще може да я понесе. По-скоро щеше да прости на самия Радж Атън.
— Как мога да ви вярвам? — попита Мирима.
Сър Хосуел сви леко рамене.
— Онова, което стана… никога не бях правил такова нещо. Беше глупаво, импулсивно… тъпашко. Стори ми се, че сте благосклонна, и се надявах, че ме желаете, също както аз ви желаех. Ужасно сгреших.
— Но мога да ви се отплатя — продължи уверено Хосуел. — Животът ми е ваш. Утре, когато тръгнем на битка, ще бъда до вас. Заклевам се, че докато съм жив, ще живеете и вие. Ще бъда вашият защитник.
Мирима отново провери душата си. Предния ден, когато бе изпаднала в опасност, Габорн я предупреди със земните си сили. Сега не чу никакво предупреждение. Раздвояваше я само естественият й страх от този човек. Подозираше, че предложението на Хосуел е искрено. Не искаше извинението му, нито закрилата му, и накрая може би само една мисъл го опази жив. „След като Габорн е в състояние да прости на Радж Атън — помисли тя — не мога ли и аз да простя на него?“
Сър Хосуел си отиде.
Мирима постоя дълго, докато сърцето й не се успокои.
Когато слънцето изгря, се беше упражнявала няколко часа.
След пиршеството
Кожестата глава на халата беше оплескана със засъхваща кръв. Ейвран спря да рови в мозъка й и заситена се изтегна върху черепа на чудовището — с натежал стомах и замъглени сетива.
До утрото оставаха само няколко часа. Едва можеше да държи очите си отворени.
В сънения й ум пробягаха ужасни гледки от Долния свят, потискащо живи.
Сънуваше безкрайни редици хали, излизащи в походен строй от Долния свят, тръгнали отчаяно в търсене на нещо. Могъща магесница ги водеше натам, където не искаха да тръгнат, ужасен звяр, носещ името Истинската властелинка.
Но съновиденията й не приличаха на нищо от това, което бе виждала наяве. Защото сънищата се появяваха не в образи, а в силни миризми и в усещане за резки движения, и в блестящата аура на енергийни полета, обкръжаващи живите същества. Сънищата бяха студени, призрачни, показваха енергия като приливни вълни от синкава светлина, подобно на вечерно слънце, отразено от снега. Всичко в тях беше свръхестествено чисто. И халите пееха песни, великолепни арии, излъчени в миризми, твърде фини, за да бъдат усетени от човешко същество.