Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Земята му бе отстъпила силата да Избира. Габорн го беше приел с благодарност и полагаше всички усилия. Но дали не Избираше твърде нашироко? Дали не Избираше лошо?
В градината на Бинесман, преди седмица, беше приел задачата да Избира. Поради това, че обичаше хората си, Земята му бе възложила да Избере кои от „семената на човечеството“ да спаси.
Но сега той се безпокоеше, чудеше се как би могъл да избере целия си народ в предстоящата война.
Земята му изглеждаше студена и корава, безстрастна до жестокост. Избирай, казваше тя. За мен е все едно. Живот и смърт са едно.
Избери няколко, а после ги спаси. Това му беше задачата. Нищо повече, нищо по-малко.
Звучеше просто.
Но изглеждаше невъзможно.
Как да Избира?
Нима Земята очакваше да остави бебета да измрат само защото не могат да се защитават сами? Или недъгавите, или престарелите? Трябваше ли да остави един добър човек да умре само защото от един зъл човек става по-добър воин?
Как да Избира добре?
„Излъгал съм хората си — осъзна Габорн. — Казах на толкова много, че са Избрани, че ще ги пазя в тъмните времена, които идат, и в сърцето си наистина искам да ги спася.“
„Но нямам тази сила.“
Осъзнаването на това го изпълни със смъртен страх.
Не можеше да спаси всички, не можеше да защити всички. Прецени, че във вихъра на битката ще трябва да избира: да остави някой да загине, за да могат други трима да оцелеят.
Но как можеше в пълно съзнание да вземе такова решение? Каква трябваше да е логиката му?
Можеше ли да позволи Йоме да загине при каквито и да било обстоятелства? Ако нейното спасяване щеше да струва живота на хиляда други, редно ли щеше да е?
Дори да прахосаше така живота на хората, дали тя щеше да му благодари след това? Или щеше да го прокълне?
Какво му каза Бинесман вчера сутринта? Че Ерден Геборен е умрял „не от бойни рани, а от разбито сърце“.
Габорн можеше да си го представи. Земята го беше избрала за Земен крал, защото имаше съвест. Но как щеше да живее, ако направеше това, което Земята иска от него?
Седеше и мислеше за случилото се през деня. Беше Избрал да спаси крал Оруин, но дебелият стар рицар не му се подчини, а препусна към черната вихрушка в напразно усилие да надвие Сияйния на мрака.
В същото време Йоме и Джюрийм за малко не бяха изгубили живота си, защото бяха останали в замък Силвареста, за да спасят онези, които не бяха искали да избягат, както Габорн им бе повелил.
„Мога да ги Избирам — разбра той, — но това не значи, че те ще ме Изберат. Мога да се опитам да ги спася, но това не значи, че ще се спасят сами.“
„Нека това бъде първият критерий в Избирането — реши Габорн. — Ще спасявам онези, които се вслушват в гласа ми и при това се стремят да се спасят сами, а другите ще трябва да забравя.“
Огледа се и видя бронята и ризата си върху гнездо лавандула.
Стана, изтупа се от пръстта и се облече. Когато стигна до стаята си, Йоме вече се обличаше.
Въпреки злокобните сънища Габорн се чувстваше по-отпочинал от всякога в живота си.
Осма книга
Ден първи в Месеца на листата,
Ден на разруха
Андърс
Години на тревоги и грижи бяха терзали крал Андърс. От тези години плътта бе провиснала сбръчкана по високото му мършаво тяло.
Но докато лежеше в леглото с очи, втренчени в балдахина, той не изпитваше страх. Едно дълбоко спокойствие течеше в жилите му, като освежителна глътка вода от планински поток. Светът много скоро щеше да се промени.
Андърс стана, смъкна дрехите си и остана гол. Покоите му се намираха в най-високата кула на неговата цитадела и вратата и всички прозорци към терасата бяха широко разтворени. В стаята полъхваше хладен, гъделичкащ ветрец и люлееше тънките завеси.
Жената на Андърс се протегна, зашари с ръка по възглавницата му, сякаш го търсеше в съня си. Той отметна кичура черна коса на дясното й слепоочие и прошепна:
— Спи.
Тялото й в миг се отпусна и тя потъна в тежка дрямка.
Силен порив на вятъра изплющя в завесите, нахлу в стаята и закръжи. Макар вятърът да беше невидим, движенията му бяха досегаеми.
Андърс разпери широко ръце и усети как вятърът го обгърна и погали сладостно раменете му.
Остави се на вятъра да го поведе, да го изведе отвън, на терасата на неговата цитадела.
Там, по зъбците, стояха надвиснали пурпурни, жълти и металнозелени водоливници и се взираха долу към двора от двеста стъпки височина.
Крал Андърс леко скочи на най-близкия зъбец, залитна за миг и се закрепи на пръстите си.
Загледа се нагоре към нощното небе и — разбира се — видя три падащи звезди да пронизват една след друга като огнени стрели нощната тъма над главата му.