Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Ейвран предпазливо пристъпи в голямата сграда. По мертеците под тавана разтревожено гукаха гълъби.
— Обзалагам се, че торбаланите са дошли да ловят гълъби — каза Ейвран. На бледата светлина, процеждаща се през открехнатата врата, забеляза на пода купчина пера. — И май са хванали поне един.
Зелената жена разрови купчината пера и я подуши.
— Кръв, не?
— Аз не бих яла от тях — каза Ейвран. — Кръв, не.
Зелената я погледна тъжно, седна на пода и започна да дъвче корен пащърнак.
Ейвран седна до нея и се заозърта объркано. Представа нямаше какво да прави и накъде да тръгне. Знаеше само, че иска да отиде на север.
Затвори очи и си представи големите карти в гнездото на граака.
И в този момент усети Земния крал — светеше като огромен скъпоценен камък. И извика:
— Земния крал идва на юг! Вече е изминал дълъг път.
Хапна от гъбите, но въпреки че бяха свежи и вкусни, не я заситиха. Стомахът й искаше още. Освен парчето хляб, което й бе отпуснал предната нощ барон Шкембо, не беше хапвала нищо от два дни. А и гъбите бяха сухи и жилави.
Захапа една от смокините, но и тя не й хареса. Искаше й се по-добра храна. Стомахът й жадуваше за мръвка, за сладко и сочно месо.
Бръкна в малката си торбичка, извади дървения си гребен и започна да изресва пръстта от градината от косата си. Зелената загледа с любопитство. След като се среса, Ейвран започна да реши и нея.
— Гребен — каза тя и го вдигна пред очите й. — Ще ти среша косата.
— Ми косата — каза зелената жена. Ейвран се ухили. Зелената жена не само повтаряше, но вече разбираше разликата между „мое“ и „твое“.
— Ти си умна — каза Ейвран. — Зверомайстор Бранд имаше една врана, която можеше да говори, но само повтаряше глупости, пък и умря. Все ми е едно какво казва барон Шкембо, ти си по-умна от врана.
— Аз си умна — съгласи се зелената жена.
Ейвран започна да реши дългата й коса, но зелената жена непрекъснато си въртеше главата, за да види гребена.
— Стой мирно — каза Ейвран и за да я разсее, продължи:
— Мисля, че трябва да те наречем някак, нали? Аз се казвам Ейвран. Роланд се казва Роланд, а барон Пол — барон Пол, макар че аз го наричам с по-гадни имена. Всеки си има име. Искаш ли и ти да си имаш?
— Какво… име? — попита зелената жена. Ейвран спря да я реши и се зачуди дали зелената наистина разбира въпроса. Струваше й се невъзможно.
— Не знам как да те нарека — каза тя. — Имаш зелена кожа, така че мога да те нарека Зеленка. — Беше първото, което й хрумна.
Като малка, Ейвран си играеше в цитаделата Хейбърд с едно петгодишно момиченце, което се казваше Есен Кафяна. Есен си имаше бяла котка, която се казваше Бялка, и една червена хрътка, която се казваше Червенка. А косата на Есен беше кафява, така че фамилното й име Кафяна й прилягаше. Но пък беше глупаво да наричаш всичко по цвета му.
— Харесва ли ти името Маслина? Или Смарагда? Знам една жена, която се казва Смарагда. Като примижиш, кожата й е леко зеленикава. Но твоето зелено е много по-хубаво от нейното.
Зелената жена слушаше всяко предложено име, повтаряше го, но като че ли не беше впечатлена.
— Какво ще кажеш за Спаначка? — попита Ейвран.
— Спаначка — каза умислено зелената жена.
— От спанак. Едно растение. — Ейвран най-сетне разчеса сплъстените възли по косата на зелената жена. Тя не изхленчи, нито се оплака през цялото време. — Ето, свършихме. Не се безпокой, все ще ти измислим някакво име, което ще ти приляга.
Зелената жена стисна Ейвран за ръката.
— Истинско име? — попита тя със странен тон, сякаш току-що си беше спомнила нещо. — Истинско име?
Ейвран се смълча. Вълшебните същества си имаха истински имена, които не биваше да се изричат пред хора, за да не би да ги научи някой враг.
— Да, истинско име. Моето истинско име е Ейвран. Твоето истинско име какво е?
Зелената жена погледна нагоре. В тъмните сенки Ейвран не виждаше лицето й добре. А после зелената жена изрече напевно и с много властен тон:
— Надигни се сега от пръстта, поборнико мой! Облечи се в плът. Зова те с истинското име: Грозен избавител, Светъл разрушител.
Ейвран отстъпи крачка назад. Тонът на зелената жена, цялото й държане се бяха променили толково изцяло, докато изричаше това, че все едно се бе превърнала в друга личност. Ейвран разбираше, че тя само повтаря нещо, което е чула, повтаря го точно. Но дори досега да се беше съмнявала, че зелената жена е магическо същество — дори за миг да беше допуснала, че тя е само някоя жена със странна оцветка, дошла от далечните земи отвъд Каролско море — това съмнение вече напълно се заличи.
Не искаше да изглежда уплашена, затова отново пристъпи напред и погали зелената жена по косата. Но името никак не й хареса: „Грозен избавител, Светъл разрушител“.