Вълчето братство

На всеки лък със смес от брезова смола и прах от въглен в двата края, където тетивата се стягаше на жлебовете, се залепваше парче волски рог. Рогът предпазваше дървото от влагата, когато лъкът се опре в земята, но сър Хосуел бе предупредил Мирима, че и рогът трябва да съхне на огън веднъж или два пъти в годината, а след това да се натопи в масло от ленено семе, тъй че и самият той да е предпазен от влагата. И че не бива да опира края на лъка в земята. Мирима опипа и двата рога, за да се увери, че и те са сухи.

Взе една учебна стрела и я опипа.

Всички благородници в Роуфхейвън наточваха стрелите си по един и същи начин, но Хосуел я бе предупредил да не използва стрела, направена през последните няколко седмици. Майсторите стрелари на Хиърдън се бяха трудили напоследък денонощно — изправяха пръчки от сурово дърво, а то можеше да се извие. Такива стрели не летяха в права посока и щяха да се огънат, щом улучат ризница, вместо да я пронижат.

Хосуел я беше научил и на видовете „шила“ — дългите остриета на стрели, използвани в бой, и я беше предупредил да използва само такива, които са със синкав цвят, защото те били от най-здравата стомана и можели да пробият и индопалски шлем. Казал й беше, че трябва добре да заточва всяка стрела в колчана си преди да влезе в битка и да топва върха в катран, за да се задържа по-добре и да пробива бронята.

Мирима сложи затъпената учебна стрела на тетивата, изпъна я до ухото си и задържа дъх, преди да я пусне. Погледна как лети стрелата — високо и надясно, след което опита втори изстрел, като оправи стойката си, за да се прицели по-добре.

Втората стрела също отлетя високо и вдясно, но не толкова високо.

С третата стрела улучи сламената фигура в рамото.

Не бе видяла къде точно паднаха стрелите. Успя да ги намери по насипа по мириса, заедно с още една стрела, която някой беше изгубил. Без дара на обоняние изобщо нямаше да може да ги намери в тъмното — звездната светлина не беше достатъчно силна, за да освети белите им пера.

Чу сигнала на рога, призоваващ бойците да се качат по конете. Чу дрънченето на брони и приглушените викове на мъже, усмиряващи подсилените коне. Полята бяха окъпани в звездна светлина, като копринено сияние. Лунният сърп с мъка се катереше над хълмовете на изток.

Мирима съжали, че не може да тръгне с Габорн и останалите воини.

Мъжки глас я поздрави от тъмното.

— Много добре. Използвате времето за упражнения. — Тя се обърна.

Към нея крачеше сър Хосуел.

Мирима се сепна — беше сама с него в тъмното и никой нямаше да може да ги види.

— Какво правите тук? — строго попита тя. Бръкна в колчана си, извади една стрела — добре изгладена и с тежко острие, за разкъсване на ризница. Беше готова да простреля Хосуел, ако се наложи.

Сър Хосуел спря и я изгледа, без да трепне.

— Утре излизаме на бой, а аз съм стрелец — преди всичко — заяви спокойно Хосуел. — Дойдох да се поупражнявам. Не знаех, че сте тук. Не ви задирям.