Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— Не беше повреда. Направо паника — разказваше за парашутен инцидент с един от бившите си бойни другари човекът вляво от Нимроди, който се казваше Давид „Диди“ Лернер. Беше едър, мускулест израелец от австралийски произход. Оплешивял преждевременно, но с младежко лице, предполагащо, че си е обръснал главата, за да е в „крак с модата“. Лернер беше старшина от запаса в „Саярет Маткал“, суперсекретното разузнавателно поделение на Генералния щаб, което формално се намираше под командването на АМАН, но се отчиташе директно пред началник-щаба. Един от най-добрите израелски експерти по парашутни скокове от голяма височина, той сега ръководеше някакъв клуб за въздушна акробатика, наречен „ПараГо“. Бизнесът му се движеше по ръба на банкрута, защото Лернер се интересуваше повече от скоковете, отколкото да предлага услугите на клуба си за участие в демонстрации в Деня на независимостта. Тъй като трябваше да издържа семейството си, Диди беше решил да учи право, макар че не му се вярваше да може да работи дълго на бюро, без да се размърда „таралежът в гащите“ му.
— И аз така си помислих — каза Амир Лапкин. — Той едва беше скочил, когато го дръпна. Още главният не му се беше отворил напълно. Затова всички си помислихме, че пада.
Лапкин също беше наполовина „англосаксонец“, както израелците наричат сънародниците си, чийто роден език е английски. Роден в Торонто, той бил доведен в Израел като дете. Тъмното лице и дългите мустаци на Лапкин му придаваха вид на мексикански бандит. Беше служил като офицер в групата „Маткал“ на Лернер, но както във всички подобни групи, рангът не означаваше нищо в личните им взаимоотношения. В цивилния си живот той беше градинар, но прекарваше много време в сгъване на парашути за „ПараГо“ и за поддържане на формата си като национален шампион по стрелба на олимпийското стрелбище в Херцелия. Имаше сочен глас и строго лице, придаващи му вид на сърдитко.
Срещу Лернер и Лапкин седяха още двама мъже. Макар също да бяха израелци, нордическите им лица и насеченият разговор на немски ги правеха да изглеждат по-скоро потомци на офицери от Гестапо, отколкото на оживели жертви от лагерите на смъртта. Ари Шнелер беше висок и почти бяло-рус евреин, роден в Германия. Беше служил в разузнаването на Тридесет и пета бригада от парашутнодесантните войски на израелската армия. Досега беше прикрепян на три пъти за кратко време към Бени Баум като „изпълнител“ на операции в Германия. След като се уволни, той се премести във Виена и създаде охранителна фирма, предлагаща техническо обслужване и въоръжена охрана, обучавана от него самия за шефовете на виенски банки. Обезоръжени от арийския му вид, по-възрастните клиенти на Шнелер понякога му се доверяваха и споделяха с него носталгията си по „доброто старо време“. Той с удоволствие ги изслушваше, а накрая съобщаваше на зяпналите от изумление богаташи, че не само е евреин, но също така и израелски командос. Обаждането на Екщайн му беше предложило дългоочаквана почивка от австрийския социален и климатичен студ.
Шнелер спореше с Рик Набе върху предимствата на „Глок 9“, пластмасов пистолет, който Набе твърдеше, че е направен специално за тексасци. Военната биография на Набе беше подобна на тази на Шнелер, защото той бе служил в „Саярет Цанханим“. Беше роден в Белгия, със среден ръст и широкоплещест, кестенявата му коса беше подстригана в стил „Юлий Цезар“ и носеше очила с метални рамки. Беше еднакво бърз в рефлексите и в смеха и известен с това, че се измъкваше от опасностите в оперативната работа, правейки се на Питър Сейлъровия инспектор Клусо.
Не беше работил пряко с Баум, но понякога го викаха в АМАН, когато СпецОп планираха операции във Франция. Когато френските производители започнаха да снабдяват безотговорно Саддам Хюсеин с ядрени компоненти, Баум беше препоръчал Набе на Мосад. Той много се гордееше с експлозията, която организира в склада на една фабрика в Лион, пълен с компоненти, предназначени за изпращане в Багдад.
Набе беше сключил двегодишен договор като експерт по близка охрана във Франкфурт. Понякога го викаха от немската GSG–9 да инструктира групите им за антитероризъм по бързи бойни нападения и изтегляне, но иначе му беше писнало да бъде третиран като камериер от разни рок-звезди. Тайнственото обаждане на Екщайн и намекът, че предстоящото ще затъмни приключението на Набе в Лион, го изстреля веднага към летището.
Последният член на тази разнолика група туристи беше стегнат, къдрокос кибуцник, известен само като Садин. На иврит думата означава „чаршаф“ и селянинът от Галилея беше придобил прякора си още в началото на армейската си служба, когато носел бял чаршаф в бойната си раница и винаги се увивал като мумия в него, преди да се напъха в спалния си чувал. Садин беше най-младият от доброволците. Само на тридесет години. Но никоя малочислена мисия не можеше да мине без ръце като неговите.