Третата ръка на Бога

Нямаше нито една голяма въздушна операция на Израел, в която той да не е играл ключова роля по време на службата си. От Голан през 1967 година до Суец през 1973 година, от Ентебе през 1976 година до Бейрут през 1982 година Нимроди беше викан винаги, когато историята не можеше да чака началниците да се консултират с техническите си справочници. Началник-щабът възлагаше задачата на шефа на парашутните войски и на пехотата, които от своя страна я възлагаха на Нимроди, независимо кой стои над него в йерархията на командването.

— Утре в 07:00 часа 202 редовен батальон трябва да кацне в Сидон — казваше командващият парашутнодесантните войски.

Нимроди запалваше цигарата си, примижаваше през дима, щракваше с пръсти и изчислението му беше готово.

— Ще ни трябват шест С–130, всеки с един подкрепящ хеликоптер, шест товарни парашута Г–11 на самолет. Ще пуснем М–113-ките от рампите на височина шестстотин метра, а после войниците ще кацнат един след друг. Първо ще пуснем с два С–47 разузнавачите и инженерите, за да маркират пистата и да осигурят охрана, но основната сила няма да скача с парашути. Така ще имаме повече място за амуниции и тежки картечници, може би по две хиляди килограма на машина. За кацането на основните сили ще са необходими около тридесет минути.

— Можеш ли да го направиш за утре? — питаше със съмнение командващият.

Нимроди само се усмихваше, а извитите бръчки, спуснали се от краищата на очите му към устата винаги бяха сигналът, който караше началниците му да отвърнат с кимване. „Напред!“

Най-накрая Нимроди беше се пенсионирал на сравнително млада възраст — четиридесет и шест години. Но нямаше планове за повторна кариера. Смяташе да прекара следващите десет години с жена си и трите си дъщери, да обикаля света, да се пече по плажовете, да играе на борсата, а после да помисли за някакъв скромен бизнес. Но телефонът му като че не преставаше да звъни, а пред вратата на дома му в Нес Циона непрекъснато се появяваха цивилни или униформени военни. Хора като Бени Баум, с когото той беше работил по доста сложни вмъквания и измъквания, не му позволяваха да се отпусне в удобна леност. В момента работеше като консултант на „Акорда“, транспортна корпорация, собственост на АМАН чрез подставено лице, която имаше договорни отношения с Мавритания. Сега беше свободен агент и приемаше задачи само когато му е удобно. Затова обаждането на Екщайн го накара веднага да прескочи в Казабланка, за да види с какво може да помогне на стария боен другар.