Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— После ще хванеш първата връзка за Казабланка. Този билет ще трябва да си го платиш. Може би ще ти възстановим сумата.
— Ехааа. Ваканция за моя сметка.
— Ще се настаниш в „Отел дьо Пари“ на улица „Бранли“. Ела в „Кафе дьо Франс“ на площад „Мохамед V“ утре в 24:00. Останалото е оборудване. Искаш ли да запишеш?
— Е, стига си ме обиждал. Току-що съм запаметил цели петдесет алинеи.
Решителната готовност на хората въпреки неясното му обяснение нямаше защо да изненадва Екщайн, но той въпреки това се зарадва, че онези флуиди на вярност и саможертва продължават да текат из вените на израелците. Десетилетията война още не са намалили редиците на младежите, готови доброволно да се заемат с опасния си дълг, но дори и зрелите ветерани не се колебаят веднага да отвърнат на повика „следвай ме“. Екщайн много добре знаеше, че тайните мирни преговори бавно започват да дават плодове по фронтовите линии, но се чудеше дали мирът, когато най-после настъпи, ще промени за добро или за зло характера на израелската нация…
Бени запали цигара от местните, без филтър, които бяха остри и с миризма на сухи овчи дърдонки. Погледна часовника си и реши да даде на последния, когото чакат, още пет минути, а после да започнат, дори и без него.
Вдясно Очко най-после се беше върнал към обичайното си състояние на мрачна замисленост. През изминалите дванадесет часа дребният аналитик се беше изтощил емоционално като подхвърляна неуморно тенисна топка.
Първо, докато още се намираше в Йерусалим, го повикаха, за да говори по телефона лично с командира, чийто глас, макар и заглушен от разстоянието на далечния международен разговор, издаваше съвсем ясно намеренията му. Бен-Цион информира Очко, че от този миг той е в безсрочна неплатена отпуска и затова трябва да напусне сградата на Управлението. Тъй като Бени Баум беше в чужбина и никой друг нямаше да се застъпи за него, Очко се подчини унило, като се молеше наум в близко време нещата някак да се оправят. Докато се мъкнеше приведен и объркан към главния изход на сградата на СпецОп, го спря един от „магьосниците“ от подземната работилница, където маскираха като часовници, уокмени и писалки разните миникамери, предаватели и детонатори.
Той му подаде чанта с презрамка, която изглеждаше празна.
— Внимавай — каза му мъжът. — В подплатата й има сто хиляди долара. Прибирай се вкъщи.
Вече наистина объркан, Очко се качи на автобуса, с който се прибираше ежедневно, но преди да влезе в блока си, го повикаха от една кола, в която седяха две от горилите на вътрешната сигурност на СпецОп.
— Качи се горе и си вземи нещата — каза му едрият шофьор. — Дрехи за три дни за град с климата на Йерусалим. Имаш достатъчно време. Десет минути.
Макар самият Очко вече да беше с чин капитан, той се подчиняваше на заповедите като редник. Двамата мъже го откараха до летището „Бен Гурион“ със скорост, от която му се доповръща. По време на пътуването му връчиха пакет за пътуване, съдържащ паспорта с името му за прикритие, което беше унгарско. Съответни допълнителни документи, билет за полета до Кайро на „Ел-Ал“ и друг на „Еджиптеър“ до Казабланка. Накараха го да повтори три пъти инструкциите за контакта, но никой дори и не спомена Баум. Когато Очко навлизаше във въздушното пространство на Мароко, той вече страдаше от параноичното убеждение, че Ицик го е пожертвал като куриер на пари в брой. Че ще занесе сумата и никога вече няма да се завърне.
Когато влезе в „Кафе дьо Франс“ разтреперан от адреналина и вятъра, той едва не припадна, щом видя Екщайн да му се усмихва над парапета на балкона. Сега седеше до масата, отново сред своето „семейство“, спокоен и сигурен, макар че вероятно го чакаха опасни преживявания. Разглеждаше пътеводителя за Мароко, Алжир и Тунис.
До левия лакът на Бени Баум един дребен, тъмнокос мъж слагаше цигара в черно цигаре, захапа го между зъбите си и запали с електронна запалка. Подполковник Шаул Нимроди, бивш командващ парашутната школа на израелската армия в Тел Ноф, беше един от онези рядко срещани дребосъци, които никога не чувстват нужда да компенсират с друго височината си. Най-малкото от дванадесетте деца на иракски равин и съпругата му, пристигнали пеша от Багдад в Йерусалим, Нимроди отрано беше разбрал, че ясната му усмивка веднага разоръжава врага, а на него открива път за внезапно нападение. Беше служил двадесет и пет години като офицер във военновъздушните сили и като се имат предвид хилядите войници, които са го следвали за скок от всеки транспортен самолет на израелската армия, той беше нещо като национална знаменитост. По летищата, ресторантите и кината в Израел той винаги беше посрещан и поздравяван горещо от своите запасняци, които го потупваха по дребния, но мускулест гръб и му благодаряха, че ги е успокоявал през най-опасните мигове от живота. Нимроди беше легендарен с чувството си за хумор в най-опасни ситуации, но уважението към него освен това се дължеше на строгата дисциплина, която изискваше, и невероятната ярост пред непрофесионалните пропуски. Известен беше случаят, когато държал цяла рота в стойка „мирно“ три часа под августовското слънце за това, че не спазили инструкциите на техника за подреждане на въжетата на парашутите.