Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Печатът на точно тази гробница се беше счупил при тежкото пропадане на цялото съоръжение. Скромно усилие и вратата лесно можеше да се избута.
Бъг запали фенера с един тлеещ въглен в малка кутийка и го остави на прага на гробницата. После натисна вратата с рамо.
— Ти ли си? — чу се гласът на Шурк от тъмното вътре.
— Ами да — отвърна Бъг. — Аз съм.
— Лъжец. Ти не си ти, ти си Бъг. Къде е Техол? Трябва да говоря с Техол.
— Неразположен е — отвърна Бъг, избута вратата, колкото да може да влезе, взе фенера и се промъкна вътре.
— Къде е Харлест?
— В саркофага.
Огромният каменен ковчег нямаше капак. Бъг се приближи и надникна вътре.
— Какво правиш, Харлест? — Остави фенера на дебелия ръб.
— Бившият му обитател е бил висок. Много висок. Здрасти, Бъг. Какво правя ли? Ами, лежа си.
— Това го виждам. Но защо?
— Няма столове.
Бъг се обърна към Шурк Елале.
— Къде са диамантите?
— Ето ги. Намери ли това, което търсех?
— Да. Прилична цена, повечето ти богатство остава непокътнато.
— Техол може да вземе каквото е останало в кутията. Приходите си от бардака ще задържа.
— Сигурна ли си, че не искаш процент от това, Шурк? Техол ще е доволен и на петдесет процента. В края на краищата рискът беше твой.
— Не. Аз съм крадец. Винаги мога да си намеря още.
Бъг огледа гробницата.
— Това ще ви устрои ли за известно време?
— Не виждам защо не. Поне е сухо. И тихо, повечето време. Но имам нужда от Ублала Пунг.
Гласът на Харлест отекна от саркофага:
— А аз искам остри зъби и нокти. Шурк каза, че можете да направите това за мен.
— Вече се работи по въпроса, Харлест.
— Искам да съм страшен. Важно е да съм страшен. Упражнявам съскане и ръмжене.
— Нямай грижа — отвърна Бъг. — Ще си наистина страшен. Все едно, аз трябва да си ходя, че…
— Не толкова бързо — прекъсна го Шурк. — Разчу ли се вече за обира в имението на Джерун Еберикт?
— Не. Не е изненадващо, като си помислиш. Немрящият брат на Джерун изчезва в същата нощ, когато някакъв гигант пребива повечето от стражата. Като оставим това настрана, какво друго е сигурно? Смяташ ли, че някой наистина ще се опита да влезе в пазения с магия кабинет на Джерун?
— Ако ям човешка плът — каза Харлест, — тя ще гние в стомаха ми, нали? Това значи, че ще воня. Харесва ми. Обичам да си мисля за такива неща. Мирисът на съдбата.
— На какво? Шурк, те вероятно не знаят, че са били ограбени. А и да знаеха, няма да предприемат никакъв ход, преди господарят им да се върне.
— Май си прав. Все едно, гледай да ми пратиш Ублала Пунг. Кажи му, че ми липсва. Той и неговият…
— Добре, Шурк. Обещавам. Нещо друго?
— Не знам — отвърна тя. — Чакай да помисля.
Бъг зачака.
— О, да — рече тя след малко. — Какво знаеш за тези гробници? Някога тук е имало труп, в саркофага.
— Как можеш да си сигурна?
Безжизнените й очи се приковаха в неговите.
— Ние усещаме.
— О, ясно.
— Та какво знаеш?
— Не много. Езикът на вратата е на изчезнал народ, известен като Форкрул Ассаил, който колективно е персонифициран в нашите Оси като персонаж, когото наричаме Блудния. Гробниците са били построени за друг изчезнал народ, Джагът, които ние признаваме в Крепостта, която наричаме Крепостта на Лед. Преградите е трябвало да предотвратят усилията на друг народ, Т’лан Имасс, които са били заклети врагове на Джагът. Т’лан Имасс са преследвали Джагът най-безмилостно, дори и онези, които избрали да отстъпят мястото си в света — въпросните индивиди избрали нещо, което много наподобява смърт. Техните души трябвало да отпътуват в Крепостта им, оставяйки зад себе си плътта, положена в гробници като тази. Това обаче не било достатъчно за Т’лан Имасс. Все едно, Форкрул Ассаил приели ролята на безпристрастни арбитри в конфликта и в повечето случаи намесата им се свеждала само до това. Като оставим всичко това — сви рамене Бъг, — нямам какво да кажа повече.