Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Започна да стиска, да дращи и да се зъби като животно. Кръвта му кипна и гладът, болката и безсилието на безкрайното бъхтене в студа изчезнаха безследно.
Но независимо от обзелата го ярост Дау беше два пъти по-силен.
— А така, използвай го! — изръмжа той, докато отскубваше пръстите на Уест от гърлото си. Притисна го към скалата. — Сгря ли се вече?
Нещо прелетя над главите им и цопна във водата. Дау се отблъсна от него, хукна нагоре по брега и изрева с пълно гърло. Уест сграбчи тежкия меч от земята и препусна след него. Вдигна острието над главата си и закрещя колкото глас имаше, не чуваше какво точно, просто крещеше като побъркан.
Калната земя фучеше под краката му. Прелетя през някакъв храсталак и куп изгнили съчки и излезе на открито. Видя как Дау посича със секирата си един стъписан северняк. Струята кръв полетя право нагоре, черна на фона на светлото небе между преплетените клони на дърветата. Пред очите му шеметно се завъртяха дървета, скали и чорлави опърпани мъже. Дъхът бучеше като буря в ушите му. Пред него изникна някой и Уест замахна с меча. Усети как острието захапа плът. В лицето му плисна кръв. Той залитна настрани, изплю се и примигна. Хлъзна се, но веднага скочи и се изправи. В ушите му кънтяха писъци и викове, звън на стомана и удари на метал в човешки кости.
Замах. Удар. Озъбена физиономия.
Към него залитна някакъв, вкопчил ръце в стрела в гърдите си. Уест замахна и мечът му разцепи черепа на човека чак до устата. Препъна се в калта и за малко да падне. Замахна с юмрук към нечие тяло. Нещо го удари в гърдите и го залепи с гръб към ствола на едно дърво. Изкара му въздуха. Някой го стисна здраво, прикова и двете му ръце, опитваше се да го смачка.
Уест се наведе и впи зъби в устните на противника. Усети как зъбите му се стягат. Онзи изпищя и го заудря с юмруци, но Уест почти не усещаше ударите. Изплю отхапаното парче месо и фрасна човека с глава в лицето. Мъжът изквича, от устата му шурна кръв. Уест впи зъби в носа му и заръмжа като куче.
Хапи. Хапи. Хапи.
Устата му се напълни с кръв. Чуваше виковете на онзи, но единственото, което го интересуваше, беше да продължава да стиска още по-силно. Изви рязко глава и мъжът залитна назад. Хвана в шепи лицето си. Отнякъде долетя стрела и се заби в ребрата му. Онзи падна на колене. Уест се спусна към него, сграбчи сплъстената му коса и заби лицето му в земята, и отново, и отново, и отново.
— Свърши се.
Уест дръпна рязко ръце, пръстите му се бяха изкривили като на граблива птица. Под ноктите си видя кръв и косми от главата на северняка.
Всичко беше притихнало. Образите престанаха да се люлеят пред очите му. Снежинките се спускаха бавно над полянката и падаха по мократа земя, пръснатите оръжия, телата на убитите и на тези, които още стояха на краката си. Тъл стоеше наблизо и го гледаше втренчено. Три дървета беше зад гърба му с меч в ръка. Розовата пихтия, която представляваше лицето на Пайк, беше изкривена в нещо като гримаса. Той стискаше в окървавен юмрук дръжката на оръжието си. Всички гледаха. Всички гледаха него. Дау вдигна ръка и посочи към Уест. Главата му се килна назад и той избухна в смях.
— Ухапа го! Отхапа му шибания нос! Знаех си, че си ненормално копеле!
Уест се вторачи неразбиращо в тях. Туптенето в главата му беше започнало да отслабва.
— Какво? — промърмори.
Беше целият в кръв. Изтри устата си. Солено. Погледна към най-близкия труп до себе си — лежеше по очи в калта. От главата му течеше кръв, стичаше се по склона и се събираше на локва около единия ботуш на Уест. Помнеше… нещо. Изведнъж стомахът му се преобърна и той се преви одве и изплю нещо розово на земята. Празният му стомах продължи да се надига, но в него нямаше нищо за повръщане.
— Бесен! — извика Дау. — Това си ти!
Мрачния, който само преди миг беше излязъл от храстите с лък през рамо, вече беше клекнал до едно от телата и сваляше от него окървавено палто от животинска кожа с дълъг косъм.
— Хубава дреха — промърмори той под носа си.
Все още превит и изтощен до краен предел, Уест наблюдаваше северняците, които се заеха да тършуват в лагера на съгледвачите. Чу отново смеха на Черния.
— Бесния! — кискаше се дрезгаво той. — Така ще ти викам вече!
— Тия имат стрели тука — каза Кучето. Измъкна нещо от един вързоп и се ухили до уши. — И сирене. Малко се е поизцапало — остърга с мръсен нокът няколко петънца мухъл от жълтото парче, отхапа и пак се ухили. — Ама иначе нищо му няма.
— Доста полезни неща имат — каза Три дървета и на свой ред се усмихна. — А и всички сме живи и здрави. Добра работа, момчета. — Той шляпна Тъл по гърба. — По-добре да тръгваме отново на север, преди някой да се е усетил, че с тия се е случило нещо. Събирайте бързо тука и да вървим да вземем другите двама.