Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
И точно когато се реших да вляза в джамията и да го потърся, Тарик се появи и прекоси отляво надясно огромния вестибюл, украсен с изящни плочки. Ръцете, краката и главата му бяха мокри, като че се беше измил набързо. Наведох се във входа, доколкото посмях, и забелязах, че момчето зае място зад група мъже и започна да се моли.
Седнах на една празна количка и запалих цигара. За голямо мое облекчение Тарик излезе след няколко минути, прибра си сандалите и дойде при мен. Застана много близо до мен, погледна ме в очите и се усмихна намръщено — едно от онези великолепни противоречиви изражения, които явно владеят само децата, сякаш беше уплашен и радостен едновременно.
— Зур! Зур! — обясни ми той, че е време за обедната молитва. Тонът му бе забележително твърд за такова малко дете. — Аз благодаря ти на Бог. Ти няма ли да благодаря ти на Бог, Линбаба?
Подвих коляно пред него и го стиснах за рамената. Той трепна, но аз продължих да го стискам. Гледах сърдито. Знаех, че изражението ми изглежда сурово и може би дори жестоко.
Той се намръщи, дързък и уплашен. После момчешкото му лице се вцепени в маската, която слагаме, когато се борим с плача. Видях как очите му се насълзиха, една сълза се търколи по мократа му буза. Изправих се и се отдръпнах от него. Огледах се и забелязах, че неколцина мъже и жени са спрели на улицата и ни гледат със сериозни, ала все още неразтревожени лица. Протегнах ръка с разтворена длан към момчето. Той неохотно ми даде своята и аз поех по улицата към най-близката стоянка на таксита.
Погледнах през рамо и забелязах, че хората ни следят. Сърцето ми туптеше. Гъста, лепкава смес от емоции кипеше в мен, но знаех, че това е най-вече гняв, и то насочен предимно към мен самия. Спрях, момчето също се спря до мен. Задишах дълбоко, като се борех да запазя самообладание. Когато погледнах Тарик, той ме гледаше втренчено, килнал глава на една страна.
— Извинявай, че ти се ядосах, Тарик — казах спокойно и го повторих на хинди. — Няма да се повтори. Но моля те, моля те, не бягай така от мен. Така много ме плашиш и ме тревожиш.
Момчето ми се ухили — за първи път ми се усмихваше истински. Слисано забелязах колко приличаше усмивката му на грейналата като пълна луна усмивка на Прабакер.
— Бог да ми е на помощ — рекох и въздъхнах от дън душа. — Не и още един.
— Да, много окей! — съгласи се Тарик и разтърси ръката ми с гимнастически ентусиазъм. — Бог да ти е на помощ, и на мен, цял ден, моля!
Шестнайсета глава
— Кога ще се върне?
— Откъде да знам? Сигурно няма да се бави. Каза да изчакаш.
— Не знам, става късно. Трябва да заведа детето у нас и да го сложа да си легне.
— Както кажеш, на мен ми е все тая, Джак. Тя каза да изчакаш и толкоз.
Погледнах Тарик. Нямаше уморен вид, но знаех, че сигурно вече му се спи. Реших, че ще е хубаво да си починем, преди да се приберем пеша у дома. Свалихме обувките си, влязохме в къщата на Карла и затворихме след нас. В големия старомоден хладилник намерих студена вода. Тарик прие една чаша и седна върху куп възглавници да разглежда списание „Индия днес“.
Лиса седеше на леглото в спалнята на Карла, присвила колене нагоре. Беше облечена с червено копринено горнище на пижама и нищо друго. Виждаха се малко от русите косми на пубиса й и аз току поглеждах през рамо, за да се уверя, че момчето не може да надникне в стаята. Беше гушнала в прегръдките си бутилка „Джак Даниълс“. Дългата й къдрава коса бе прибрана на кок, който се беше килнал встрани. Гледаше ме така, все едно ме измерваше, притворила едното око — напомняше ми изражението на стрелците, съсредоточени на стрелбището.
— Откъде го намери това дете?
Яхнах отзад напред един стол и отпуснах ръце на облегалката.
— Наследих го, един вид. Правя услуга на един човек.
— Услуга? — тя го произнесе, сякаш думата беше по-благозвучен израз за някаква инфекция.
— Да. Един приятел ме помоли да понауча детето на малко английски.
— Но какво прави то тук? Защо не си е вкъщи?
— Предполага се да го водя с мен. Така щяло да се научи.
— Непрекъснато да го водиш с теб? Навсякъде?
— Такава ни е уговорката. Но се надявам след два дни да го върна. Всъщност, нямам представа как изобщо ме навиха, честно.