Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Размина се на два пъти с Дон Уилсън — веднъж на тротоара и веднъж го настигна с колата. И двата пъти Уилсън го удостои с ехидна усмивка, едва забележимо кимване и един от ония погледи, които обикновено наричат изпитателни, а Вик му отвърна със сърдечен поздрав и сияйна усмивка. Знаеше, че Мелинда е ходила няколко пъти у Уилсънови. Навярно и Ралф Гоздън е бил там. Би могъл да предложи да поканят Уилсънови на гости, но те го отегчаваха, пък и разбираше, че Мелинда ги счита за свои, а не негови приятели и няма да иска да дели с него компанията им.

Докато един следобед Джун Уилсън го посети на работа. Стесняваше се, извини се, че е дошла без покана, и го попита дали ще намери време да я разведе из печатницата. Разбира се, че ще намери.

Стивън беше на пресата. Той познаваше Уилсънови и затова доста изненадано се усмихна на Джун. И не прекъсна работата си. Вик нарочно внимаваше как двамата ще се поздравят, като очакваше известна сдържаност от страна на Стивън, но не можа да забележи нищо подобно. Не биваше да се забравя обаче, че Стивън е много възпитан младеж. Вик показа на Джун готовия набор на старогръцки, от който тоя следобед щеше да вади отпечатъци на пелюр, за да може после да поправи грешките, заведе я в склада, запозна я с Карлайл, после двамата погледаха как работи Стивън, докато накрая Джун реши, че е минало достатъчно време, и предложи да отидат в кабинета му. Щом влязоха, тя запали цигара и направо рече:

— Дойдох, за да ви кажа нещо.

— И какво е то?

— Че не одобрявам това, което върши съпругът ми, и че аз не мисля като него. И още… — Слабите й пръсти нервно замачкаха кожения калъф за цигари, докато го затворят. — Много ми е неудобно заради него.

— Какво искате да кажете?

Тя го погледна с големите си, младежки и искрени сини очи. Слънчевите лъчи струяха през прозореца зад нея и се разгаряха като златен огън в късо подстриганата и къдрава коса. Беше твърде слабичка, като недохранена, за да му хареса, не беше сигурен и доколко е умна.

— Би трябвало да знаете — отвърна тя. — Ужасно е!

— Да, разбрах какво мисли съпругът ви или по-точно какво е разправял. И не бих казал, че съм особено разтревожен — усмихна й се той.

— Естествено, разбирам. Но се притеснявам, защото… защото е несправедливо, пък и отскоро сме в тоя град и хората може да ни намразят.

— Аз не ви мразя — продължаваше да й се усмихва Вик.

— Не разбирам защо. А хората наистина започват да намразват Дон и не мога да ги виня. Той ходи да говори тия работи главно пред ваши приятели. А те, поне повечето, ви познават добре. И… или късат с нас, или вземат Дон за грубиян, за смахнат или бог знае за какъв. — Тя се поколеба. Калъфът за цигари трепереше в ръцете й. — Исках да ви се извиня… заради моя съпруг… и да ви кажа, че не споделям неговото мнение — заяви тя решително. — Съжалявам и се срамувам.

— О! — насмешливо възкликна Вик. — Нали не се е случило нищо лошо. Лошото е може би само за вашия съпруг. Аз също съжалявам — той я погледна усмихнат — и намирам за много мило от ваша страна да дойдете да ми кажете какво мислите. Благодаря ви. Не бих ли могъл с нещо да ви помогна?